Читать «Последните флибустиери» онлайн - страница 95

Почти цели три дни лагерът остана без вест от малката експедиция и Равно и Бутафуоко вече започваха да се тревожат, когато към обед на третия ден индианецът и флибустиерите се зададоха, придружени от шестдесет воини, въоръжени с лъкове и пръчки и предвождани от юнко, най-възрастния и с най-голяма слава магьосник на всички племена.

Испанският език беше популярен дори и сред туземците, които не можеха да търгуват с нито един друг народ; ето защо Равно и Бутафуоко веднага се разбраха със славния вожд, който след смъртта на Великия Качико управляваше племената.

Малката графиня ди Вентимилия бе отведена в една колиба, изплетена от клони, и там показа на всички воини татуировката на дясното си рамо, изобразяваща триъгълник със седем звезди, обграждащи малка червена змия.

Доказателството беше очевидно, защото тайнствената татуировка, известна само на магьосниците и на най-прочутите воини сред племената, по никакъв начин не можеше да бъде фалшифицирана.

— Ти си тази, която очакваме от толкова време — обърна се юнко към малката графиня. — Пък и без този отличителен знак ти имаш огнените очи и чертите на покойния Качико. Всички ние сме готови да ти се подчиняваме.

Воините изплетоха от клони и лиани нещо като носилка, постлаха я с кожите на ягуар и пума, които носеха на раменете си, положиха върху тях графинята и я повдигнаха, съпровождайки това движение с мощен вик.

Всички флибустиери ги последваха, нетърпеливи най-после да видят баснословното богатство на Великия Качико.

Те успешно пресякоха огромните гори. Във всяко село на малката графиня се засвидетелствуваше уважение от страна на новите й поданици, а флибустиерите получаваха храна в изобилие.

На следващия ден групата пристигна в голямото село, наречено карбет, което държеше в свое подчинение, като в железен юмрук, останалите по-малки села, разпръснати в тази необятна страна.

Както можете да си представите, посрещането бе изключително възторжено. Хиляди и хиляди воини придружиха с радост внучката на покойния Качико до голямата царска колиба.

На третия ден от нейното пристигане, така го изискваше обичаят, малката графиня и флибустиерите, в присъствието на всички вождове от селата, бяха отведени до една просторна пещера, където се намираше натрупаното злато. Тук имаше хиляди пиастри в късчета самородно злато и на прах, които Великия Качико бе завещал на внучката си.

Само по една случайност дон Барехо не полудя.

Сега трябваше да направят каси, в които да пренесат съкровището до брега. Мексиканският залив не беше далеч и флибустиерите можеха да се придвижат по реката, а индианците им бяха предоставили достатъчен брой лодки, в които да се поберат всички заедно със съкровището.

След още три дни малката графиня, вече твърде цивилизована, за да може да живее сред туземците, определи за свой заместник един прочут воин, близък приятел на Великия Качико.

Ето че настъпи и часът за тръгване. Затворено в добре издълбани дървени трупи, наследството бе натоварено на големи пироги, управлявани от яки лодкари индианци, които не се бояха от бързеите. Дълбоко развълнувани, хиляди индианци из пратиха до реката своята малка царица, която нямаше да видят никога вече.