Читать «Сърце (Дневникът на един ученик)» онлайн - страница 2

Моят малък брат бе приет в класа на учителката Делкати; аз — при учителя Пербони, на първия етаж. В десет часа бяхме всички в клас — петдесет и четири ученика. От другарите ми от втори клас имаше едва петнадесет или шестнадесет души, между които Дероси, който вземаше винаги първа награда. Толкова малко и тъжно ми се стори училището, като си мислех за горите, планините, сред които прекарах лятото! Аз мислех и за учителя си от втори клас, който беше толкова добър! Той се смееше винаги с нас и беше толкова дребен, че изглеждаше като наш другар. Мислех си за него и ми беше мъчно, че няма да го видя вече с неговите червени разрошени коси.

Нашият учител е висок, без брада, с посивели и дълги коси и има една права бръчка на челото; гласът му е груб и ни изглежда внимателно един след друг, сякаш иска да проникне в душите ни, и никога не се смее. Аз си казах:

— Ето първия ден. Още девет месеца. Колко труд, колко месечни изпити, колко мъки!

Чувствувах нужда да намеря майка си на изхода и се затичах да й целуна ръката.

Тя ми каза:

— Не се бой, Енрико! Ще учим заедно.

Върнах се в къщи доволен. Но няма го вече учителя ми, с неговата добра и весела усмивка, и училището не ми се струва хубаво като преди.

Нашият учител

18, вторник

От тая заран и новият учител ми харесва.

На влизане в клас, когато той вече беше седнал на мястото си, от време на време някой от миналогодишните му ученици се показваше на вратата, за да го поздрави; показваха се пътем и го поздравяваха:

— Добър ден, господин учителю. Добър ден, господин Пербони.

Някои влизаха в стаята, ръкуваха се с него и бързо излизаха. Виждаше се, че го обичат и искаха да се върнат при него.

Той отвръщаше:

— Добър ден.

И стисваше ръката, която му се подаваше, ала не поглеждаше никого. При всеки поздрав оставаше сериозен, с правата си бръчка на челото, извърнат към прозореца, и гледаше покрива на отсрещната къща. И вместо да се радва на тия поздрави, той сякаш страдаше. После разглеждаше нас, един след друг, внимателно.

Като диктуваше, той слезе да се разхожда между чиновете. По едно време, като забеляза едно момче, чието лице беше цяло зачервено от пъпчици, прекъсна диктовката, хвана главата му и го загледа; след това го запита какво му е и сложи ръката си върху челото му, за да разбере дали има температура. В това време едно момче зад него се изправи на чина и започна да се криви. Внезапно той се обърна; момчето седна в миг и остана с наведена глава да чака наказанието си. Учителят сложи ръка върху главата му и каза:

— Друг път да не правиш така.

Нищо друго. Върна се на катедрата и завърши диктовката.

След това той ни изгледа за миг и ни каза бавно с грубия си, но добър глас:

— Слушайте. Предстои ни да минем цяла година заедно. Да гледаме да я минем добре. Учете и бъдете добри. Аз нямам семейство. Моето семейство сте вие. Миналата година майка ми още беше жива, но умря. Останах сам. Нямам нищо друго на света освен вас, нямам друго чувство, друга мисъл освен вас. Вие ще бъдете мои деца. Аз ви обичам, трябва и вие да ме обичате. Не искам да наказвам никого. Покажете ми, че сте деца със сърце; нашето училище ще бъде едно семейство и вие ще бъдете моята утеха и моята гордост. Не искам от вас обещание с думи; уверен съм, че вие вече сте казали своето „да“ в сърцето си. И ви благодаря.