Читать «Сърце (Дневникът на един ученик)» онлайн - страница 144

— Гароне, тая есен баща ми ще напусне Торино завинаги.

Той ме запита дали ще напусна града и аз. Казах му — да.

— Няма ли да караш четвърти клас с нас? — запита ме той.

Отговорих му — не. Тогава той помълча, като продължаваше да рисува. След това запита, без да вдигне глава:

— Ще си спомняш ли за другарите си от трети клас!

— Да — казах му аз, — за всички; но за тебе най-много. Кой може да те забрави?

Той ме погледна внимателно и сериозно с поглед, който казваше хиляди неща, и не продума; само ми подаде лявата си ръка, като се преструваше, че продължава да рисува с другата, и аз стиснах с двете си ръце тая силна и честна ръка. В тоя момент влезе чевръсто учителят със зачервено лице и каза бързо с нисък глас:

— Браво! Досега всичко върви добре; дано изкарат добре и останалите. Браво, момчета! Не се бойте! Много съм доволен.

И за да ни покаже задоволството си и да ни развесели, като излизаше бързо, се престори, че се спъва и се подпря на стената, уж да не падне — той, когото никога не бяхме виждали да се засмее! Това ни се стори толкова странно, че вместо да се засмеем, всички останахме смаяни, всички се усмихнахме, но никой не се засмя. Тая негова весела момчешка постъпка едновременно ме натъжи и разнежи! Тоя радостен момент беше цялата му награда, отплатата за добрината, търпението и за неприятностите му през цели девет месеца. За това той се беше трудил толкова време и беше идвал толкова пъти да ни преподава болен, клетият учител! Това и нищо друго искаше той от нас в замяна на многото любов и грижи, които бе проявил към нас! И сега ми се струва, че за дълги години споменът за него ще бъде свързан в паметта ми с това негово весело хрумване. И когато порасна, ако той бъде жив и се срещнем, ще му припомня за тая негова постъпка, която трогна сърцето ми, и ще целуна побелялата му глава.

Сбогом

10, понеделник

В един часа бяхме всички за последен час в училище, за да чуем резултатите от изпитите и да вземем свидетелствата си за преминаване в по-горен клас. Улицата беше изпълнена от родители, които бяха нахълтали дори в голямата зала, а мнозина бяха влезли в класните стаи, наблъскали се чак до масата на учителя. В нашата стая те изпълваха цялото пространство между стената и първите чинове. Тук бяха бащата на Гароне, майката на Дероси, ковачът Прекоси, Корети, госпожа Нели, зеленчукопродавачката, бащата на Зидарчето, бащата на Старди и мнозина други, които не бях виждал никога. И от всички страни се чуваше шушукане, навсякъде гъмжеше, сякаш бяхме на някой площад. Влезе учителят — настъпи голяма тишина. Той държеше в ръка списъка и веднага започна да чете.

— Абатуги минава с шейсет седемдесети, Аркини минава с петдесет и пет седемдесети…

Зидарчето минава, Кроси минава.

След това прочете с висок глас:

— Дероси Ернесто минава със седемдесет седемдесети и получава първа награда.

Всички родители, които присъствуваха там и го познаваха, казаха: