Читать «Естествен отбор» онлайн - страница 2

— Вземи бидона и се опитай да налееш колкото е останало в радиатора.

— Ей сега, Кроу.

Бътър източи радиатора и донесе на Кроу ръждивата вода. Не бе кой знае колко. Кроу запали огън и сложи водата да ври.

— За това не бих се сетил — подхвърли Бътър.

— Добре, че съм аз.

— Като стане готово, не би ли било добре да вземем водата и да тръгнем назад.

— И къде ще идем?

— Нали си спомняш за старата къща на трийсет километра оттук?

— И ти ще изкараш трийсет километра пеша?

Бътър затвори очи и заплака, но толкова се бе потил, че от очите му не излизаха никакви сълзи.

— Точно си мислех за Лос Анджелис — каза Бътър.

— Лос Анджелис — повтори Кроу, но тонът му бе доста различен от този на спътника му.

— Винаги си го мразил.

— Смърди!

— Но това е моят роден град, Кроу.

— И какво от това?

— Там е минал животът ми.

— А сега минава тук.

— Стига, млъкни!

— Мислех си, че може би ще умра.

— Разбира се.

— Никога ли не си мислил за това, Кроу?

— Всички ще умрем, рано или късно.

— Винаги съм мислил, че ще умра в Лос Анджелис.

— Този град не ме интересува. Няма да се върна там — каза Кроу. — Никога не ми е вървяло в него, а и нямам намерение да умирам нито там, нито тук.

— Кроу, ако умра, ще ме откараш ли до Лос Анджелис?

— Ако умреш, разбира се.

— Обещай ми!

— Обещавам!

Свечеряваше се. Жегата като че ли бе увиснала във въздуха. Почвата бе твърда като дъно на нажежена фурна. Така щеше да кара още около три ча̀са, след това наставаше студът.

— Ще е по-добре да тръгваме — обърна се към него Кроу. — Щом падне мракът.

Бътър остави кутията. Разклати я. Оставаше около половин литър.

— Накъде?

— Към старата къща.

— Че нали е изоставена?

— Че нали ти предложи!

— Да де, но… — гласът му се изгуби някъде.

— Ами ако тръгнем в друга посока?

— Казах, къщата!

— Както кажеш.

— Да тръгваме — рече Кроу.

И тръгнаха. Кроу вървеше отпред. Носеше бидона с вода. Бътър го следваше. Не се и обърнаха назад.

* * *

Вървяха. Кроу все още бе отпред. Бътър се клатушкаше след него. Чуваше се как пъшка отзад, а в един момент дори заплака. Но не спираха. Вече нямаше вода — бяха забравили кога изпиха последните глътки. Неочаквано Кроу спря.

— Ето я…, ей там.

Гласът като че ли не бе неговият.

* * *

Къщата бе толкова прашна, колкото и всичко наоколо. Имаше едно-единствено помещение с две врати — едната отпред, другата отзад. Кроу изпсува, докато вървеше от едната към другата.

Бътър седна. Чуваше как Кроу се суети около задната врата, но си мислеше за нещо съвсем друго. Мислеше си за запотена бутилка бира. Галеше бутилката, бършеше ледените капки. С нокът си играеше с мокрия етикет. Доближаваше бутилката до устата си и върху езика му се изсипваше първата глътка ледена бира…

— Погледни! — опита се да привлече вниманието му Кроу.

Но Бътър не вдигна глава.

— Виж! — каза Кроу, поставяйки бидончето до своя спътник.

Бътър се обърна и протегна ръка към бидона.

— Керосин! — каза Кроу. — Единственото нещо, което успях да открия в тази барака. Под колата беше.

— Каква кола?

— Отзад е.

Бътър понечи да стане, но Кроу го върна обратно.

— Няма смисъл.

— Искам да погледна.