Читать «Принципът на неопределеността» онлайн - страница 6

Берг се измъкна навън. Веднага го прониза остър вятър. Загърнал наметалото си, той зави зад ъгъла и едва не се сблъска с един измъчен човек в дрипи, който едва се държеше на краката си — или беше пиян, или беше болен.

— Слушай, ей…

Берг не се обърна, макар че нещо го подтикваше да помогне на нещастника. Но възпитаното до рефлекс съчувствие тук беше безполезно, дори опасно.

— Слушай, ей… Слушай, ей… — монотонно боботеше човекът, сякаш говореше със стена.

Навярно беше просяк.

Накъде да върви? Това нямаше значение. Съдържанието на чантата, на колана, самите му дрехи, медният пръстен на ръката му само външно приличаха на предметите от далечното минало. Кой би се отнесъл подозрително към обикновен кремък? Или към парченце слюда? Кремъкът беше инфрачервено фенерче, а слюдата му даваше възможност да вижда невидимия свят. Пръстенът играеше много по-важна роля. Той беше уредът, който се задействуваше от масата на антигравитатора. Сега беше студен. Но ако антигравитаторът се намираше в радиус от сто метра, почваше да се загрява. Също като в детската игра „студено, по-студено… топло, по-топло!“

Оръжие нямаше. Никакво. Всичко бе така предвидено, че нищо, една негова постъпка дори при най-неочакваното положение да не предизвика изкривяване в хода на историята. Освен… И чудо да направеше, пак не би предизвикал силен отклик в тази епоха, в която всички вярват в чудеса. Всяко разклащане на веригата след време ще стихне, фатално е само прекъсването. Такова, влечащо след себе си непредвидени последици фатално прекъсване би могло да бъде едно неволно направено при самоотбрана убийство. Все пак трябваше да бъде предпазлив и в дреболиите, защото теориите са си теории, но кой ги е проверявал на дело? Кой би рискувал да ги провери?

Вятърът разгонваше облаците. За няколко мига просветна огнена ивичка от залеза, но отблясъкът й така и не успя да проникне в тесните улички, където къщите се бяха притиснали една о друга като овце в лошо време.

Застудя. Берг машинално понечи да пъхне премръзналите си ръце в джобовете и се удиви, че не ги намери. Ето, още един дребен пропуск! Щом поотслаби контрола и веднага направи жест, който не би направил човек от тринадесети век по простата причина, че тогава не е имало джобове. Внезапно усети, че пръстенът се затопля. Берг замря, не вярвайки. Нима така, изведнъж? Заснова по кривите улици, плашейки се всеки път, щом пръстенът почваше да изстива. Но малко по малко се успокои и почна да стеснява кръга, докато на края му стана ясно, че от антигравитатора го делят само стените на къщата пред него.