Читать «Принципът на неопределеността» онлайн - страница 5

Дмитрий Биленкин

Неволно Берг се усмихна. Избраха него не защото беше най-добрият специалист или особено находчив човек. Избраха го, защото, колкото и да е странно, на него много му вървеше. За повечето хора сполуките равномерно се редуват с несполуки. Но има удивителни изключения. Едни привличат бедите към себе си, тъй както високото дърво привлича мълниите, а други, обратно, притежават сякаш качеството да отблъскват неуспеха — обстоятелство, известно от незапомнени времена и така и неразгадано. Сега засега нищо не бе помрачило славата му на човек с късмет.

Ако съдеше по дрехите на минувачите, трябва да е попаднал или в края на дванадесети, или в началото на тринадесети век. Нужно е да уточни това. И Берг най-напред свърна към катедралния площад. Ако пред катедралата има статуи на светци, значи е дванадесети. Ако не…

Имаше статуи, дори още не бяха успели да потъмнеят както трябва. Значи от момента, в който антигравитаторът бе паднал от небето, до момента, в който той, Берг, се бе озовал в миналото, са изтекли около сто и петдесет години. Срок, който щеше доста да затрудни търсенето. И все пак това бе поразително удачно попадение!

Берг огледа площада. Наоколо всичко бе мрачно и непривично. Тъмните, прилепени една до друга фасади, цвиленето на коне в съседната улица, сливащите се с мрака фигури на минувачите, чуждата реч (тя, разбира се, му беше чужда, въпреки че най-старателно изучи езика) и дрехите го изпълваха с тъга. Няколко души мълчаливо прекосиха площада и се насочиха към него. Берг изведнъж осъзна, че сега не би издържал и най-безобидната среща очи в очи. Като се стараеше да не привлече вниманието им, той се шмугна в разтворената врата на храма.

Вътре бе чисто, тържествено и почти светло. По понятията на този век дори ослепително светло. Макар че за епохата на електричеството храмът би приличал на мрачна пещера. Но Берг така се бе подготвил за средновековието, че веднага долови контраста в сравнение с онова, което цареше извън стените. Горяха свещи, кънтеше орган, в полумрака на сводовете блестеше злато, оттам го гледаха отчуждено ликове на светии. И колкото по-дълго се вглеждаше Берг, толкова по-спокойно и едновременно с това по-непонятно ставаше на душата му. Понечи да се усмихне иронично, но иронията не му се удаде. Равномерното движение на главите на молещите се, трептенето на свещите, разнасящите се звуци, миризмата на восъка и тамяна разбудиха против волята в душата му нещо древно, отдавна забравено. Ритъмът, цветовете, звуците му действуваха хипнотизиращо — нищо друго! Не, не е само това. Берг можеше да отдели, да проанализира всеки елемент от това въздействие, но всички, взети заедно, представляваха нещо повече от хипноза. Сега тук, в далечното средновековие, всичко това беше отдушник. Тук хората изпитваха илюзията на единение със себе си, с другите, с онова тайнство, което сякаш присъствуваше в храма, което ги наблюдаваше и пазеше, наказваше и предвещаваше, просветляваше и усмиряваше. Съвсем друга, тревожно — вълнуваща, емоционална настройка; отчасти разбираем, но отблъскващ духовен мир.