Читать «Гласовете ви чувам» онлайн - страница 30

Копа селянинът до пладне и прекопа широко място. Пазачът се навърташе все около него. На обед селякът яде пак в готварницата, дадоха му тоя път и една голяма чаша вино. Като го посрещаха и гощаваха така, той се поотпусна, откъсна си на няколко пъти от провесените гранки на дървесата едри късни ябълки и круши, да разхлади гърлото си, опита се да разгледа по-нашироко градината и двора, въпреки че при всяко негово мръдване на една или на друга страна пазачът отеднаж изникваше насреща.

Като прекопа селянинът посоченото му място, пазачът го поведе към най-отдалечения край на градината, който беше цял затулен от високо израснали бъзови храсти, и там му нареди да изкопае една дупка, широка две на две крачки и дълбока до човешки бой. Селякът опита с копачката колебливо-толкава дупка за няколко часа, колкото оставаха до стъмване… Пък и беше вече уморен.

— Защо не каза по-рано… — притъкми се той да се откаже, макар да знаеше, че гъркът няма да разбере приказката му. Пръстта беше влажна и мека, селянинът се примири най-сетне: — Пък докъдето стигна… И утре е ден.

Когато почна да се здрачава между сенчестите храсталаци на градината, копачът бе стигнал вече докъм рамената си в дупката. Пръстта беше все така мека, копането вървеше бързо, но селякът бе работил през целия ден и му ставаше все по-трудно, колкото влизаше по-надълбоко. Започна да го обхваща и някакъв смътен страх, като се виждаше така потънал. Пазачът беше през всичкото време някъде наблизу и селянинът пак се опита да влезе в разговор с него, колкото да се изкаже, без да очаква ясен отговор:

— Стига вече, а? Да дойда утре да довърша. Гъркът само пристисна устни, приподигна рамена.

Селякът продължи:

— А защо ли ви е такава дупка… Бунар ли ще правите, вар ли ще гасите, боклука ли ще събирате в нея? Дявол ви знай …

Пазачът и тоя път нищо не отговори, нито би могъл да отговори. За дупката знаеше сигурно само господин консулът.

Консулът гледаше повече пред себе си и като че ли нищо не виждаше, но забелязал бе той селяка на площада пред консулството при своите излизания в града. И няколко дни по-късно нареди на пазачите си да въведат селянина в градината, да го накарат да копае там през целия ден, да изкопае същата тази дупка, да се Държат те добре с него и добре да го хранят. Сега, привечер, консулът седеше зад писалището си, ала не в кабинета на долния кат на консулството, където посрещаше всичките си посетители, а в малкия кабинет на горния кат, до спалнята му. На две-три стъпки пред писалището седяха изпънати на столовете си двама от горделивите млади мъже, които се навъртаха в консулството. Седяха те със строг, почтителен израз на грижливо избръснатите си лица, а единият от тях беше и с обръснат, лъснал череп. Дигнал към тоя последния открит, настойчив поглед, консулът рече: