Читать «Гласовете ви чувам» онлайн - страница 13

Наскачаха всички. Само Бобев не се помръдна от мястото си, макар лицето му да побледня още повече. Не се помръдна от мястото си и Борис, огледа се, не знаеше що да предприеме. Бобев едва го докосна с разсеян поглед и се обърна към непознатия:

— Близу ли са? Откъде идват?

— Едното требва да е вече към чешмата. Другото току-що завиваше край фурната, а трето пък иде откъм реката.

Бобев стана. Кибаров тъкмо оправяше с пръсти косата си, сложи си и шапката. От вратата, вече на излизане, Симеон Венчев му подхвърли:

— Ако те срещне деврието, ще те помисли за френски консул.

Кибаров също се отправи към вратата. В стаята останаха сами Глаушев и Богдан Бобев. Бобев взе от масата сложени там снопче книжа и ги тури във вътрешния джеб на сакото си:

— Това не бива да остава тук. Може да довтасат агаларите и… Писма. Архива. — Оглеждайки се бързо, сякаш се боеше да не забрави нещо, той добави: — Ти с мене. Не познаваш О. — И дигна очи към Бориса: — Имаш ли оръжие?

Борис мълчаливо поклати глава. Бобев извади от пазвата си черен, лъскав наган, подаде му го през масата с цевта надолу:

— Вие там, в Преспа, слободия. Но в О. Пълен е. Хайде!

---

1 Деврие — военен или полицейски патрул.

IV

Всички се пръснаха по разни посоки още от двора на гостоприемната къща. Това беше една нова махала на О., в която живееха само българи, преселили се повечето от околните села и най-много след въстанието: бяха все люде на Организацията или нейни помощници с жените и децата си заедно. И беше цял лабиринт тая махала — всяка къща, всеки двор и градина се свързваше с тайни проходи и междинни вратички, та можеше да се мине на голямо разстояние през махалата, без да се излезе на улица.

Не се знаеше дали не бе извършено предателство и дали девриетата не идваха направо да заловят людете на окръжния комитет, или пък това беше още едно от безбройните претърсвания на бунтарската махала, но застрашените побързаха да се отдалечат през дворове и градини от къщата, в която се бяха събрали. Само Стефан Кибаров излезе направо на улицата и докато в началото бързаше, за да се отдалечи по-скоро, после се отпусна и тръгна спокойно, като да се връщаше от разходка. „Ще ме заловят на улицата и що друго? — мислеше си той. — И в мене нема да намерят нищо подозрително.“ Той се натъкна тъкмо на деврието (цял един взвод аскер), което беше предвождано от началника на полицията в О. Сабри ефенди. Кибаров се насочи да мине през аскера, нямаше и къде другаде да свие, но на две стъпки пред него се изпречи в тъмнината самият башполиц1, учителят чу неговия тих, но ясен, твърд глас:

— Къде по това време, даскале?

Сабри ефенди говореше добре български и познаваше всички по-видни българи в О., пък и в другите градове на окръга, но учителите и свещениците познаваше най-добре.

— Ето, вървя си мирно по улицата, Сабри ефенди — отвърна Кибаров с предизвикателно спокойствие. — Забранено ли е?

— Не е забранено, даскал ефенди, не е забранено. Макар да е наредено с фенер да се ходи нощно време.