Читать «Гласовете ви чувам» онлайн - страница 11

— Вие се смеете, но аз знам що говоря и съм последователен. Нека ние българите именно първи да дадем пример! — Той млъкна за миг, втренчил поглед във Венчев, и отеднаж рече: — Ти като че ли се опитваш да ме заплашваш. Кой ме е довел… Аз съм там, където ме води моят дълг, моите убеждения, моята верност към народа, към работния народ.

Венчев нищо не отговори.

Борис Глаушев през цялото време слушаше мълчаливо. Той местеше поглед ту върху Кибаров, ту върху Венчев, после наведе очи и бледа сянка забули посърналото му лице. Гласовете на спорещите кънтяха в слуха му чужди и враждебни, падаха с всяка дума като удари там, където беше голямата болка, недоволството му, гневът му поради непрестанните несъгласия между людете на Организацията. Там, в Преспа, споровете бяха по-тихи и по-дребнави, но тук, по-нагоре, различията и несъгласията бяха по-дълбоки, бяха вражда и съперничество, бяха омраза. Какъв беше тоя бяс, който изправяше един срещу друг люде, които се бяха обрекли на едно и също дело, които се бяха свързали с една и съща клетва? Не можеха ли тия люде да смирят своите чувства, да ги въведат в едно общо съгласие,

да ги подчинят на една обща мисъл — великата мисъл за спасението на отечеството? Тя беше една и съща, единствена за всички. Стефан Кибаров беше по-последователен, но докъде по,неговата пътека? Можеше ли той да поведе всички след себе си? Не, не можеше да отведе всички толкова далеко. Трябваше да се върви дотам, докъдето могат да стигнат всички заедно. За делото бяха всички нужни. Какво е това негово общо и отделно съзнание между българи, гърци, турци? Илюзия, мечта някаква или просто безсмислица. Все по пътеката на Кибаров, според неговата последователност, но колцина биха стигнали до самия й край? Как ще се отдели той самият от своите, от своя народ, за да потърси единство с чуждите? Как ще се отдели всеки един от тия люде от народа си, за да потърси чуждия народ? Невъзможно! И ненужно, ненужно…

Борис Глаушев се изправи и на часа привлече погледите на всички там. Той започна изтихо, колебливо — не можеше отеднаж да подреди мислите си, но тихият му глас изпълни стаята:

— Не е нужно да се отделяме от народа си. Не е и възможно. Колцина ще го направят? Човек остава самичък, далеко от своите, не ще се приближи и към чуждите, чуждите нема и да го приемат. Това ще бъде още един повод за още по-големи разногласия между нас. Нам ни е нужно да бъдем всички заедно и на едно место. Да вървим по пътя, който ще ни събере, а не да търсим все нови пътища, които ни разединяват. Ние ще надвием, ако сме всички заедно. — Той повтори със засилен глас една своя мисъл: — Ще вървим дотам, докъдето можем да стигнем всички заедно. Не по-далеко. Каквито и други пътища да се откриват пред нас. Повече от всичко е нужно да бъдем заедно. За нас особено, за нас тук и за всички, за целия народ български, над който тежи едно общо… проклятие, една обща зла съдба. Да привлечем на общия път за Македония и другите… гърци, власи… Това е нужно, това е решено, ние имаме общи цели, но който се отдели от своите, остава сам. Който се отделя от стадото, вълците го изяждат. Мене и в тоя момент, като помисля, обхваща ме страх… обхваща ме мъчително чувство на самотност, на безсилие и…