Читать «Зимна луна» онлайн - страница 58

— Ние… сме идвали тук, преди — промърмори хлапето, което беше ударила с крак.

— Колко пъти?

— Д-два пъти.

Къщата беше нападана два пъти преди, веднъж в края на март и веднъж в средата на април.

С опасен блясък в погледа тя ги попита:

— Откъде сте?

— Оттук — отговори хлапето, останало невредимо.

— Не сте от този квартал.

— От Лос Анджелис.

— Лос Анджелис е голям град.

— От Хилс.

— От Бевърли Хилс ли?

— Ъхъ.

— И тримата?

— Ъхъ.

— Не ме будалкайте.

— Вярно е, оттам сме. Защо ще лъжем.

Третото момче сложи ръце на слепоочията си, сякаш току-що беше изпитало угризения на съвестта. Макар че много по-вероятно беше да е внезапно главоболие. Лунната светлина хвърляше отблясъци върху ръчния му часовник и лъскавата му метална верижка.

— Какъв е този часовник? — попита тя.

— А?

— Каква марка е?

— „Ролекс“.

Така си и мислеше, макар че не можеше да се сдържи да не издаде учудването си:

— „Ролекс“ ли?

— Не лъжа. Подариха ми го за Коледа.

— Господи.

Той започна да го сваля от китката си.

— Ето, вземи го.

— Остави го — презрително изрече тя.

— Не, наистина, вземи го.

— Кой ти го даде?

— Нашите. Златен е. — Беше го свалил. Протегна ръка, за да й го даде. — Няма диаманти, но целият е златен — часовникът и верижката.

— Колко прави това? — попита тя. — Петнайсет-двайсет хиляди?

— Нещо такова — включи се едно от контузените момчета. Не е от най-скъпите модели.

— Подарявам ти го — повтори собственикът на часовника.

Хедър го попита:

— На колко си години?

— На седемнайсет.

— Още ходиш на училище, нали?

— В гимназията. Ето, вземи часовника.

— Още си ученик, а получаваш подарък за Коледа часовник за петнайсет хиляди?

— Твой е.

Тя коленичи пред тримата, опитвайки се да не обръща внимание на болката в дясното стъпало, и насочи корта точно срещу лицето на момчето с часовника. И тримата се отдръпнаха назад от страх.

— Мога да ти пръсна главата, разглезен малък негоднико каза тя. — Мога да го направя без проблем, но не бих ти откраднала часовника дори и да струваше милион. Сложи си го отново.

Златната верижка на ролекса задрънча, докато той изнервено я закопчаваше на ръката си.

Тя искаше да разбере защо с всичките привилегии и предимства, които им осигуряваха техните семейства, трите момчета от Бевърли Хилс се мотаеха наоколо нощем. Оскверняваха придобитата с много труд собственост на полицай, който едва не беше убит три пъти, докато се опитваше да запази социалната стабилност. Тази социална стабилност, която им даваше достатъчно храна, да не говорим за часовници „Ролекс“. Откъде идваха тяхната грубост, техните изопачени ценности, техният нихилизъм? Не можеха да кажат, че са онеправдани. Тогава кой или какво беше виновно?

— Покажете ми портфейлите си — нареди тя.

Те извадиха портфейлите от джобовете си и ги протегнаха към нея. През цялото време очите им играеха ту към нея, ту към корта. Сигурно им изглеждаше като оръдие в момента.

— Извадете от тях всичките си пари — продължи да им нарежда тя.

Може би проблемът им беше, че бяха израснали във време, в което медиите ги заливаха с безкрайни прогнози за ядрена война, а после, след разпадането на Съветския съюз, с неспирни предупреждения за наближаваща глобална екологична катастрофа. Може би непрекъснатият, но правен умело шум и повтаряне на тезата за обреченост, които поддържаха висок рейтинга на новинарските предавания, ги караше да вярват, че наистина за тях няма никакво бъдеще. А на чернокожите деца им беше още по-трудно, защото постоянно им казваха, че няма да успеят, че системата е срещу тях, че е нечестна и несправедлива към тях и че няма никакъв смисъл да се опитват да променят положението.