Читать «Зимна луна» онлайн - страница 55

Сянката на човек, който бързо мина покрай прозореца на трапезарията, отново я накара да застане нащрек. Осветен от уличната лампа, натрапникът хвърли сянка, която проникна през стъклото и се отрази върху прозрачните витрини на шкафа в помещението. Тя премина бързо като сянката на нощна птица, но Хедър не се усъмни и за миг, че принадлежи на човек.

Забърза към кухнята.

До вратата, която свързваше къщата с гаража, беше монтирано още едно табло на алармената система. Тя набра деактивиращия код.

Тъй като Джак щеше да лежи в болницата кой знае още колко време, финансовото им бъдеще беше несигурно и Хедър се двоумеше дали да харчи ценните спестявания за сигнализация, свързана с полицията или с охранителна фирма. Винаги си мислеше, че подобни системи са предназначени за имения като тези в Бел Еър, а не за домовете на семействата от средната класа като нейното. Докато не разбра, че шест от шестнайсетте къщи в нейния район вече разчитаха на високотехнологичната охрана.

Сега блещукащите зелени букви на екрана се смениха от ЗАДЕЙСТВАНА на по-малко успокояващото В ГОТОВНОСТ.

Можеше да пусне алармата, при чийто звук щеше да дойде полицията. Но ако го направеше, изродите отвън щяха да избягат. Докато пристигнеше патрулната кола, нямаше да е останал никой за арестуване. Тя много добре си представяше какви създания — не хора — бяха те и какви неприятности възнамеряваха да й причинят. Щеше да ги изненада и да ги държи под дулото на оръжието, докато пристигнеше помощ.

Когато тихо дръпна лоста на бравата, отвори вратата ИЗКЛЮЧЕНА, — и пристъпи в гаража, тя вече знаеше, че е изгубила контрола над себе си. Страхът я беше обладал. Да, страхуваше се, но не страхът караше сърцето й да бие силно и бързо. Гневът беше двигателят, който я тласкаше напред. Беше разгневена от опита някой да направи от нея жертва и беше решена да накара нейните мъчители да си платят без значение колко голям беше рискът.

Бетонният под на гаража беше студен.

Заобиколи задната част на по-близката до нея кола. Спря между броните на двата автомобила, ослуша се и зачака.

Единствената светлина идваше от няколкото подредени в редица квадратни петнайсетсантиметрови прозорчета в горната част на вратите на гаража: болнав жълт блясък от уличните лампи. Дългите сенки отказваха да се оттеглят.

Там. Шепнене отвън. Приглушени стъпки на входа на гаража покрай южната страна на къщата. После издайническо „ш-шш-т“, което тя очакваше.

Копелета.

Хедър бързо се премести до вратата на задната стена на гаража. Бавно отключи, като внимаваше да не вдига шум. Леко отвори вратата и излезе на тротоара зад къщата.

Майската нощ беше мека. Пълната луна на запад почти беше скрита от облаците.

В момента тя се държеше безотговорно. Не беше при Тоби, за да го защитава. По-скоро го подлагаше на по-голяма опасност. Беше превъзбудена, излязла от контрол. Знаеше го. Но не можеше да устои. Беше й писнало. Повече не можеше да търпи. Не можеше да се спре.

От дясната й страна се намираше покритата задна веранда с вътрешния двор пред него. От двора само отделни петна бяха осветени от успялата да проникне през гъстите облаци лунна светлина. Високите евкалипти и по-ниските декоративни храсти бяха обагрени от сребристолунния цвят.