Читать «Зимна луна» онлайн - страница 40

Той се озова на външните стъпала, но не помнеше да е излизал от къщата или да е прекосявал верандата. Обърна се назад и видя, че е затворил външната врата.

Мъчителните вълни кънтяха с честота може би трийсет удара в минута. Сърцето му обаче биеше шест пъти по-бързо. Искаше да се обърне и да изтича обратно в къщата.

Погледна към пистолета в ръката си. Искаше му се сега на неговото място да беше заредена едрокалибрената пушка.

Когато вдигна глава, беше изумен да види, че гората се беше приближила към него.

После разбра, че не гората, а той се е преместил. Обърна се отново назад, къщата беше на разстояние около десетина метра. Беше слязъл от стъпалата, без изобщо да го съзнава. Снегът беше набразден от следите му.

„Не“ — каза си той разтреперан.

Засилващият се звук беше като подводно течение, което безмилостно го завличаше навътре, далеч от сигурността на брега. Електронният вой приличаше на този на сирена. Той проникваше в него, говореше му на едно ниво, толкова подсъзнателно, че той явно разбираше посланието, без да чува думите. Някаква музика в кръвта му направо го теглеше към студения огън в гората.

Мислите му се объркаха.

Погледна към звездното небе, като се опита да проясни съзнанието си. На тъмния свод светеха филигранно изработени облаци. Те блестяха от отразената сребърна светлина на лунния полумесец.

Затвори очи. Намери сили да устои на теглещите го звукови вълни.

Но когато отвори очи, разбра, че съпротивата му е била само въображаема. Беше стигнал още по-близо до дърветата, само на десетина метра от гората. Беше толкова близо, че трябваше да притвори очи заради ослепителната светлина, излъчваща се от клоните, стволовете и почвата под боровете.

Кехлибареният блясък сега беше примесен с червен като кръв в яйчен жълтък.

Едуардо беше уплашен. Той обаче продължаваше да се бори с безнадеждността и слабостта, треперейки толкова силно, че не би се учудил, ако костите му започнеха да дрънчат. Но сърцето му вече не биеше лудо. То беше забавило пулса, който сега се беше върнал до нормалните трийсет удара в минута. Също като честотата на вибриращия звук, който му се струваше, че извира от всяка сияеща повърхност.

Краката му отмаляха. Не можеше да стои прав вероятно заради забавеното сърцебиене. Притокът на кръв в мозъка беше намалял; Едуардо се намираше или в силен шок, или в безсъзнание. Възприятията му лъжеха. Може би звукът беше ускорил честотата си, за да съвпадне с неговия сърдечен пулс.

Интересното беше, че вече не усещаше студения въздух. В същото време не забелязваше и да е горещо около тайнственото сияние. Нито му беше топло, нито студено.

Не чувстваше и земята под краката си. Никакво усещане за земно притегляне, тежест или умора в мускулите. Може би се носеше във въздуха като облак.

Зимните миризми вече не съществуваха за него. Едва доловимият и подобен на озон аромат на снега беше изчезнал.