Читать «Зимна луна» онлайн - страница 205

Харлан настоя да излезе последен. Той направи с бензина ивица, която щяха да запалят с кибрита от двора. Когато мина през хола, той обилно наплиска мъртвото тяло и неговия господар-робовладелец.

За пръв път беше толкова уплашен в живота си. Учуди се как не напълни гащите. Нямаше причина да бъде последен. Можеше да остави ченгето да свърши цялата работа. Но онова нещо там долу…

Сигурно искаше да е този, който ще прокара фитила заради Синди, Луси и Нанси, заради всичките си съседи в Игълс Руст, защото гледката на това нещо го накара да осъзнае колко много ги обичаше, повече, отколкото си беше мислил. Дори хора, които преди не беше харесвал много — като госпожа Кери в закусвалнята, Боб Фалкънбърг в магазина и Грейн — сега гореше от желание да види отново. Защото изведнъж му се стори, че има цял общ свят с тях и имат толкова много да си кажат.

Майната му на това, че ще трябва да гледа нещото, че ще трябва да го преживее. То само щеше да му напомни, че е човешко същество.

Баща му драсна клечката. Снегът се запали. Огнената линия се проточи към отворената врата на къщата на прислугата.

Черното море се надигаше и обръщаше.

Малка зелена лодка. Плава и ръси. Плава и ръси.

Експлозията разтърси къщата и дори изхвърли някои от накованите върху прозорците дъски. Пламъци започнаха да пукат по каменните стени.

Морето беше черно и гъсто като тиня, кипеше и се вълнуваше от омраза. Искаше да го замъкне надолу. Викаше го да излезе от лодката и да дойде в мрака отдолу. Част от него почти го искаше, но той остана в малката зелена лодка, хванал се здраво за нея. Хванал се здраво за драгоценния живот, продължаващ да ръси от Успокоителния прах със свободната си ръка. Притискаше студеното море, държеше се здраво и правеше това, което трябваше да се направи. Само това, което трябваше да се направи.

По-късно, когато местните заместници на шерифа взеха показания от Хедър и Харлан в патрулните коли, докато други полицаи и пожарникари търсеха веществени доказателства сред руините на основната къща, Джак остана с Тоби в конюшнята, където електрическото отопление още работеше. Известно време те просто наблюдаваха падащия сняг през полуотворената врата и галеха Фалстаф, когато се отъркваше в краката им.

Накрая Джак попита:

— Всичко ли свърши?

— Може би.

— Не знаеш ли със сигурност?

— Малко преди края, когато вече гореше; част от него се превърна в малки червейчета и те се промушиха през стените на мазето. Опитаха се да избягат от огъня. Но сигурно също са изгорели.

— Ще ги потърсим. Или по-скоро подходящите хора ще ги потърсят. Военните и учените, които скоро ще пристигнат тук. Ще се опитаме да ги открием.

— Защото те могат да пораснат отново — каза момчето. Снегът вече не валеше така силно, както през нощта и сутринта. Вятърът също стихваше.

— Ти добре ли си? — попита Джак.

— Ъхъ.

— Сигурен ли си?

— Никога няма да е като преди — тъжно изрече Тоби. — Никога няма да е като преди… но ще се оправя.

„Животът е такъв — помисли си Джак. — Ужасът и страхът ни променят, защото никога не можем да ги забравим. Проклина ни с памет. Всичко започва, когато станем достатъчно големи, за да знаем какво е смъртта и да си даваме сметка, че рано или късно ще загубим всички, които обичаме. Ние се променяме и никога не сме същите като преди. Но все пак сме добре. Продължаваме да вървим напред.“