Читать «Зимна луна» онлайн - страница 12

Джак се намираше под траекторията на куршумите. Докато те разсичаха въздуха над него, той стреля втори, а после и трети път, падайки на асфалта.

Невероятно, но третият изстрел блъсна убиеца в гърдите и го отпрати в автомата за безалкохолно. Той отскочи от машината и падна на колене. Беше лошо ранен, може би смъртоносно. Като номер с кърпи на ловък фокусник бялата му копринена риза стана червена. Но той още беше жив и още държеше узито.

Сирените виеха много силно. Помощта беше близо, но най-вероятно щеше да дойде твърде късно.

Прогърмя. На небето сякаш се отвори бездна и от нея за секунди се изля проливен леден дъжд.

С усилие, от което едва не изпадна в безсъзнание, Джак седна и стисна револвера си с две ръце. Натисна спусъка, но изстрелът беше неточен. Откатът предизвика мускулен спазъм в ръцете му и цялата сила в тях изчезна. Пусна безсилно оръжието, което изтропа на асфалта между краката му.

Убиецът стреля два-три-четири пъти. Джак беше улучен от два куршума в гърдите. Изстрелите го повалиха на земята. Главата му болезнено се удари в асфалта.

Въпреки тунелното зрение той видя как нещо черно-бяло дойде от улицата направо към сервиза с висока скорост И след като се занесе, рязко спря.

Джак престана да вижда. Беше абсолютно сляп.

Почувства се безпомощен-като бебе и започна да плаче.

Чу да се отварят врати и да викат полицаи.

Всичко свърши.

Лутър беше мъртъв. Беше изминала година, откакто беше застрелян партньорът му Томи Фернандес. Томи, а сега и Лутър.

За една година беше загубил двама добри партньори, добри приятели. Но сега всичко свърши.

Гласове. Сирени. Трясък. Може би навесът се бе срутил върху бензиновите колонки.

Звуците ставаха все по-приглушени като че ли някой пълнеше ушите му с памук. Слухът изчезваше, също както беше станало със зрението му. Няколко пъти се опита да навлажни пресъхналите си устни и да усети вкуса дори ако трябва на парливите бензинови изпарения и горящата смола, но без успех. Не можеше и да долови никаква миризма, макар че миг преди това въздухът беше изпълнен с неприятни зловония.

Не усещаше настилката под себе си. Или силния вятър. Никаква болка вече. Нито дори лек сърбеж. Само студ. Дълбок, пронизващ студ.

Беше оглушал.

Държащ се отчаяно за последната искрица живот в тялото си, което се беше превърнало в безчувствена черупка на неговото съзнание, той се запита дали ще види някога отново Хедър и Тоби. Когато се опита да си представи лицата им, не можа да си припомни как изглеждат — неговата съпруга и неговия син! Двама души, които обичаше повече от живота. Не можа да се спомни цвета на очите им и на косите им. Това го уплаши, ужаси го. Знаеше, че трепери от мъка, сякаш те бяха умрели. Но не можеше да усети треперенето си. Знаеше, че плаче, но не чувстваше сълзите. Опита се да извика в паметта си техните скъпи лица. Тоби и Хедър, Хедър и Тоби, но въображението му беше сляпо също като очите му. Вътрешният му свят се беше превърнал в бездънна пропаст от мрак. Мрак, но бял като зимата, като падащ сняг, буря, леденостуден, арктически. Мрак неумолим и безпощаден.