Читать «В капан» онлайн - страница 22

— Плъховете са го направили, нали?

— Плъховете ли? Те са в къщата, да и макар че са грозни и гадни, не…

Синът и я прекъсна, преди да успее да го излъже:

— Опитваш се да го скриеш, но се страхуваш от тях, много се страхуваш, което значи, че те не са просто гадни малки същества, малко по-различни от обикновените плъхове. Съвсем не са като тях, защото ти не се плашиш лесно, не и ти. Беше уплашена, когато татко умря, знам, че е така, но не за дълго, бързо се съвзе и ме накара да се почувствам в безопасност, успокои ме и щом смъртта на татко не можа да те съкруши, тогава предполагам, че почти нищо не може. Но тези плъхове от „Биоломек“ каквито и да са, те те плашат повече от всичко, с което си се сблъсквала досега.

Мег го прегърна силно, толкова много го обичаше, че я болеше, но през цялото време не изпусна пушката.

— Мамо, видях капана с пръчката в него, видях в мивката и кутията корнфлейкс с примесената отрова и си мислех. Предполагам, че тези плъхове са… те са много умни, може би заради онова, което са им направили в лабораторията, по-умни са от останалите плъхове и някак си са успели да повредят джипа.

— Не са достатъчно умни. Не и за нас, моряче.

— Какво ще правим? — прошепна Томи.

Въпреки че не виждаше плъхове в плевнята и въпреки че не бе сигурна, че те са повредили колата, Мег също зашепна. Дори и да бяха наблизо, и да ги наблюдаваха, тя бе убедена, че гадините не разбират английски. Със сигурност учените от „Биоломек“ си имаха граници. И въпреки всичко това тя прошепна:

— Ще се върнем в къщата…

— Но те може би точно това искат.

— Може би, но трябва да се опитам да се обадя по телефона.

— Те са му видели сметката.

— Може би да, а може би не. Та колко умни могат да бъдат!

— Достатъчно, че да повредят колата.

9

Отвъд оградата се простираше голо поле, а в далечината се виждаше горичка.

Вероятността да открият плъховете сега бе нищожна. Мъжете се разпръснаха из полето на групи от по двама-трима, без да са сигурни, че от плячката им са останали някакви следи, незаличени от бурята. Дори в хубаво време, в слънчев и сух ден щеше да е почти невъзможно да открият в полето такива малки животни като плъховете.

Бен Парнъл взе четирима мъже и отиде в края на ливадата, където щяха да започнат отделно претърсване с помощта на хрътката. Кучето се казваше Макс. Беше здраво едро животно с огромни, увиснали уши и смешна муцуна, ала нямаше нищо забавно в начина, по който подхождаше към преследването — Макс беше сериозен и нетърпелив. Водачът му Джо Хокнър му беше дал да подуши буркан, пълен с изпражненията на животните и трева от клетката им, и хрътката не бе харесала аромата. Ала миризмата сигурно бе толкова наситена и странна, че явно беше лесна за проследяване и Макс, който бе ловно куче, беше готов да даде всичко от себе си въпреки снега и вятъра.

За около две минути надуши следата в буците кал край един незатрупан от снега храст. Опъвайки се на каишката си, Макс повлече Хокнър в гората. Останалите ги последваха.