Читать «В капан» онлайн - страница 10

Черният лабрадор вече не се мъкнеше с наведена глава. Беше спрял да трепери. Сега седеше на земята край стола на Томи и когато Мег влезе в стаята, се изправи, затопурка към нея и зарови муцуна в ръката и. После отиде до вратата и задраска с лапа по нея, с което даваше знак, че иска да излезе навън и да се облекчи.

— Ще преместя джипа. Свали си якето и ръкавиците, но не ставай от стола, преди да съм ти донесла патериците — рече тя на Томи.

Мег отново обу ботите си, излезе навън, последвана от кучето. Бурята вилнееше с пълна сила. Снежинките бяха станали малки и твърди като песъчинки. Без страх от виелицата Дуфъс се втурна в двора. Мег паркира джипа в плевнята, която им служеше като гараж. Когато слезе от колата, погледна към едва забелязващите се в мрака тавански греди — те скърцаха и тракаха под напора на вятъра, Мястото миришеше на бензин и машинно масло, ала дори след всичките тези години сладникавата миризма на сено и добитък все още не бе изчезнала.

Докато измъкваше патериците на Томи от задната седалка, Мег отново бе обхваната от плашещото усещане, че някой се е втренчил в нея, косъмчетата по врата и настръхнаха — беше сигурна, че някой я наблюдава. Тя разгледа тъмното помещение, осветявано единствено от мъждивата крушка на незатворената врата на колата. Като нищо някой можеше да се крие в един от конските боксове, разположени край южната стена. Някой можеше да я дебне и от горното ниво. Ала Мег не успя да открие никакви признаци за чуждо присъствие, които да потвърдят подозрението и.

— Мег, прекалено много трилъри четеш напоследък — рече си тя на глас, търсейки кураж в звука на собствените си думи. С патериците на Томи в ръка тя излезе навън, натисна бутона за затваряне на автоматичната врата и се загледа в металния панел, спускащ се надолу, докато той не се опря в циментовия под и силно изтрака.

В средата на двора Мег спря, поразена от суровата красота на зимния нощен пейзаж. Призрачното сияние на снега едва-едва осветяваше нощта подобно на меката светлина на луната и въпреки яростта на фъртуната, вдъхваше усещане за покой. В северния край на двора се извисяваха пет голи явора с клони, пронизващи нощта, а вятърът покриваше твърдата им кора със сняг.

На сутринта двамата с Томи можеха да се окажат затрупани. Всяка зима се случваше да затворят „Блек Оук“ за един или два дни. Да бъдеш откъснат от цивилизацията за кратко време не бе непременно неудобство, имаше си своите предимства.

Въпреки тайнствената си красота нощта беше груба. Мъничките зрънца сняг жилеха лицето и.

Щом повика Дуфъс, той се появи иззад къщата: приличаше на призрак заради снежния воал. Кучето сякаш се носеше над земята, сякаш не беше живо същество, а тъмно привидение. Беше изплезило език и размахваше опашка, очевидно студът и снегът не го безпокояха.

Мег отвори кухненската врата. Томи все още седеше край масата. Зад гърба и Дуфъс спря на най-горното стъпало на верандата.

— Хайде, момче, навън е много студено.

Лабрадорът изскимтя, сякаш се боеше да се прибере в къщата.

— Хайде, хайде. Време е за вечеря.