Читать «Легло №12» онлайн - страница 8

— Сега как се чувстваш?

— Сякаш кръвта ми намалява и приближавам до фаталния край. О, Гейб, кръвта ми! Старец съм и на това място се чувствам като разкъсан. Толкова години не съм виждал небе, жени, вестници! Имам усещането, че всичките ми вътрешни органи кървят, а червата ми се подуват и са готови да експлодират.

Гейб стана от леглото и седна до него на пода.

— Хайде, Либи, направи усилие.

— Не искам, предпочитам да кървя.

— Направи го заради мен — настоя Гейб. — Хайде, може пък и да успееш.

Той му помогна да стане и го настани в инвалидната количка, която стоеше до леглото.

— Давай, Либи, направи усилие!

— Света Богородице, как ме боли!

— Добре де, опитай. Направи го, без да бързаш. Бавно и внимателно.

Полумракът изглеждаше ужасяващ.

— Гейб, аз съм… НЕ МОГА!

Либи плачеше и трепереше конвулсивно. Изведнъж бясно затика инвалидната количка към края на залата, удари я в стената и тя изхвърли бедния старец на твърдия под. Гейб бързо се приближи до него и го запита:

— Либи, Либи, добре ли си?

Либи промърмори нещо неразбираемо.

— Хайде, хайде — рече Гейб, опитвайки се да го успокои. — Скоро ще се почувстваш добре.

— Ще заспя, скоро ще заспя. Смъртта не се различава от съня.

— Така е, приятелю Либи. Всичко е само сън… една сладка почивка.

Либи се съгласи с поглед. Старите му сбръчкани дробове го накараха да се задъхва.

— Гейб, роботите спят през нощта. Не е възможно да се събудят.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гейб, внезапно сменяйки тона.

— Роботите също спят — настоя Либи. — През нощта се зареждат като акумулаторите на колите. Те сами се включват в електрическите контакти. Аз съм човешко същество, не съм като тях. Запомни го, Гейб! Те също спят…

Гейб отнесе старецът на леглото му и след това започна да обикаля из залата, опитвайки се да намери някой контакт по стените.

— Проклети да бъдат тези свине! — възкликна той. — Либи, уверявам те, че няма да умреш! Току-що ми хрумна една чудесна идея — тя ще ни позволи да се измъкнем от този ад. Ще се опитам да изгоря бушоните и останали без ток, роботите няма да бъдат в състояние да заредят батериите си и ще останат неподвижни. МЪРТВИ!

Дочу се пресеклива въздишка като на човек, който агонизира.

— Чуваш ли ме, Либи? — викаше Гейб. — Отговори ми, Либи, отоговори ми!

Но викаше напразно. Либи никога повече нямаше да му отвърне. Беше умрял, проснат върху стария сив чаршав, който покриваше още по-стария дюшек.

Тази тъжна картина, изглежда, още повече възбуди и без това ядосания Гейб.

— Някой от вас има ли парче метал? — рече той, обръщайки се към нас. — Какъвто и да е метал.

Всички ние бяхме свикнали да крием, каквото и да намерехме, независимо дали имаше някаква полза от него. Кю например притежаваше вилица (веднъж в часа за хранене роботите му бяха поставили две вместо една). Аз от своя страна криех от много години една медна жица. Веднъж я бях намерил, когато се бях пъхнал под леглото си, за да се опитам да поправя една от пружините на матрака. Жицата придържаше на място друга пружина.

Първоначално Гейб замалко щеше да бъде убит от токов удар, но после успя да изгори бушоните. Свърза единия край на кабела с пружините на легло №12, което вече не се заемаше от никого, поне от никой жив, а другия с края на вилицата. После я използува като щепсел, пъхна я в розетката на контакта и предизвика късо съединение. Бушоните изгоряха и всичко наоколо потъна в зловеща тъмнина.