Читать «Фалшива памет» онлайн - страница 66

— Не се страхувам от теб, Марти.

— А трябва.

Кръвоносните съдове в сините й очи приличаха на пукнатини в дебела стъклена чаша, а черните зеници — на дупки от куршуми.

— Не съм такава, каквато изглеждам. В мен живее друго същество, което е изпълнено с омраза и е готово да причинява болка, да реже и разбива. Или ако няма друго същество и съм само аз, тогава не съм човекът, за какъвто винаги съм се мислела, а нещо извратено и ужасно.

Дъсти е се бе страхувал толкова много нито в най-лошите си кошмари, нито в най-отчаяните мигове в живота си и в представата си за мъж не бе допускал вероятността, че някога ще се уплаши така, както в момента.

Той усети, че Марти, такава, каквато я познава, се изплъзва от него и необяснимо как, но неумолимо потъва в психически водовъртеж, по-странен от която и да е черна дупка в другия край на вселената и става загадъчна като извънземна форма на живот.

Макар до този момент да не бе съзнавал дълбочината на възможностите си да изпитва ужас, Дъсти съзнаваше колко мрачен би бил този свят без Марти и се уплаши от перспективата за безрадостния и самотен живот без нея.

Тя се сви в ъгъла на кабината на душа. Раменете й бяха прегърбени, ръцете — скръстени на гърдите. Костите й се очертаваха под кожата, сякаш скелетът й щеше да изскочи от плътта.

Дъсти влезе в кабината на душа и Марти каза:

— Недей! Моля те, недей!

— Мога да ти помогна.

Устните й се разтрепериха и тя се разплака.

— Не, миличък. Стой далеч от мен.

— Каквото и да става, мога да ти помогна.

Дъсти протегна ръце към нея и Марти се плъзна по стената и седна на пода, защото нямаше къде повече да отстъпва.

Той коленичи пред нея и сложи ръка на рамото й, но тя се сви конвулсивно от паника.

— Ключът!

— Какво?

— Ключът! — Марти разтвори юмруци и изумено се втренчи в дланите си. — Не, ключът за стартера още трябва де в мен!

Тя трескаво започна да опипва джобовете на джинсите си.

Дъсти си спомни, че видя ключа на пода до нощното шкафче.

— Изпуснала си го в спалнята.

Марти погледна недоверчиво, но сетне, изглежда, си спомни.

— Съжалявам. Какво щях да направя. Забий и завърти. О, Господи!

Тя потрепери. В очите й бликнаха сълзи, които потекоха по страните й, придавайки лек цвят на бледата й кожа.

Дъсти се опита да я прегърне, но Марти се съпротивляваше и настойчиво го предупреждаваше да не й вярва и да закрие очи, защото макар ключът да не е в нея, пак може да избоде очите му с нокти. Най-после той успя да я притисне в обятията си. Марти изведнъж се скова и се затвори в себе си, като се сви и сякаш започна да се смалява под натиска на страха. Дъсти я държеше до себе си и й говореше, че я обича и тя не е лоша, а добра. Каза й всичко, за което можа да се сети, за да я накара да се усмихне. Той не виждаше изражението й, защото главата й беше наведена, а лицето — скрито. Но след известно време Марти престана да се съпротивлява. Тялото й постепенно се отпусна и тя предпазливо го прегърна, после отчаяно се вкопчи в него, болезнено съзнавайки, че животът им се е променил необратимо и сега съществуват под сянката на застрашително надвисналата над тях неизвестност.