Читать «Фалшива памет» онлайн - страница 57

Валит го наблюдаваше с интерес. Кучето беше добро и макар че вечерята му закъсняваше, не се молеше да получи храна.

— Не съм ял толкова много от седмици — каза Скийт. — Предполагам, че нищо не изостря апетита така, както скачането от покрив.

Той беше толкова слаб, сякаш страдаше от булимия. Като се имаше предвид колко се бе свил стомахът му, беше трудно да се повярва, че може да побере количеството, което вече би погълнал.

— Изглежда, заспа само защото аз ти казах да го направиш — рече Дъсти, който още се преструваше, че търси знамения в облаците.

— Така ли? Е, това е нещо ново, братко. Отсега нататък ще правя, каквото кажеш.

— Едва ли.

— Ще видиш.

Дъсти пъхна дясната си ръка в джоба на джинсите си и докосна сгънатите страници от тефтерче, които бе намерил в кухнята на Скийт. Замисли се дали пак да не о попита за доктор Йен Ло, но интуицията го предупреди, че името може да предизвика втори пристъп на кататония, последван от още един отчайващ и неразгадан диалог.

— Водопадите — рече Дъсти.

Скийт дори не вдигна глава.

— Какво?

— Във вълните разпръсват.

Скийт вдигна глава, но не каза нищо.

— Борови игли.

— Борови игли?

Дъсти се обърна към него.

— Това говори ли ти нещо?

Скийт се залови с десерта — ягоди със сметана и кафява захар.

— Мисля, че съм го чувал някъде.

— Убеден съм. Защото аз го чух от теб.

— От мен? — Скийт изглеждаше искрено изненадан. — Кога?

— Преди малко. Когато беше… в безсъзнание.

— Странно. Неприятно ми е да мисля, че литературата е в гените ми.

— Това гатанка ли е?

— Гатанка? Не. Стихче.

— Пишеш поезия? — недоверчиво попита Дъсти, защото знаеше колко старателно Скийт избягва всички аспекти на света, който обитава баща му, професорът по литература.

— Не са мои. Не знам името на поета. Японец от древността. Хайку. Сигурно съм го прочел някъде и несъзнателно съм го запомнил.

— Хайку — повтори Дъсти, като се опита, но не успя да открие полезен смисъл в новата информация.

Използвайки лъжичката като диригентска палка, Скийт издекламира:

Водопадите във вълните разпръсват борови игли.

Изведнъж думите вече не прозвучаха като безсмислен брътвеж.

Дъсти си спомни за една оптична измама, която преди много години бе видял в списание. Рисунка с молив на гъсти редици от дървета — борове, елхи, смърчове и елши, на име „Гора“. Съпътстващият текст твърдеше, че гората крие много по-сложен пейзаж, който ще видиш, ако се откажеш от очакванията си, ако забравиш заглавието и ако надникнеш през повърхностното изображение. И тогава ще съзреш коренно различна сцена. След десет минути, отчаян, Дъсти бе блъснал настрана списанието и после с периферното си зрение забеляза скрития град. Когато отново се втренчи в рисунката, той видя готическа метрополия с гранитни сгради и тесни улици, вплетени дълбоко в сенките между създадените от човека студени, сиви скали, извисяващи се на фона на мрачното небе.