Читать «Фалшива памет» онлайн - страница 47

— Сега е четирийсет и шест — рече Том Уонг.

— Това не е ли опасно?

— Невинаги. Няма симптоми на прекомерно изтощение.

Според медицинския картон пулсът на Скийт, когато не бе взимал наркотици и в будно състояние, обикновено беше шейсет и шест. И десет-дванайсет удара по-малко, когато спеше.

— Понякога пулсът на спящ човек пада до четирийсет. Макар че това се случва рядко — добави Том Уонг, надигна клепачите на Скийт и ги прегледа с офталмоскоп. — Зениците не са разширени, но пак може да е апоплексия.

— Мозъчен кръвоизлив?

— Или емболия. А може би и друг вид кома. Диабетична. Уремична.

— Той не е диабетик.

— По-добре да извикам лекаря — каза Том Уонг и излезе.

* * *

Дъждът бе спрял, но от листата на лавровите дървета се стичаха капки.

Носейки кутията с ножовете, Марти забърза към контейнерите за боклук.

С остатъка от разума си, който бе станал пленник на страха й, тя съзнаваше, че позата и движенията й са като на марионетка — вратът протегнат напред, раменете вдигнати, а краката — бързо крачещи към някаква нетърпяща отлагане задача.

Ако Марти беше марионетка, тогава кукловодът беше паниката. Някои от приятелките й в колежа харесваха гениалната поезия на Силвия Прат. Макар да намираше стиховете й за твърде нихилистични и потискащи, Марти бе запомнила едно болезнено наблюдение на поетесата — убедително обяснение на онова, което мотивира хората да бъдат жестоки един към друг и да взимат толкова много самоунищожителни решения. „Мисля, че светът се управлява от едно-единствено нещо — паниката с лице на куче, дявол, вещица, кошмар или проститутка, паниката с главни букви и без определен образ.“

Марти беше на двайсет и осем години и дотогава в живота й нямаше паника, а сериозно чувство на принадлежност, спокойствие, цел и връзка със сътворението, защото баща й я бе възпитал да вярва, че всеки живот има смисъл. Боб Усмихнатия казваше, че ако се ръководиш от смелостта, честността, самоуважението, почтеността и състраданието и научаваш уроците, които светът ти преподава, накрая ще разбереш смисъла на съществуването си, вероятно дори на този свят, но със сигурност в отвъдния. Такава философия гарантираше по-лек живот и повече оптимизъм за онези, които бяха убедени в безсмислието му. Но сега, необяснимо защо, паниката нахлу в живота на Марти и я накара да върши безумни неща.

Тя вдигна капака на контейнера, хвърли вътре кутията с ножовете и го затвори.

Би трябвало да изпита облекчение.

Но безпокойството й нарасна.

Нищо не се беше променило. Марти знаеше къде са ножовете и можеше да ги вземе, ако решеше. Те нямаше да бъдат извън обсега й, докато сутринта боклукчийският камион не ги откараше.

Нещо по-лошо, ножовете не бяха единствените инструменти, които можеха да осъществят ужасните й мисли. Ярко боядисаната къща можеше и да изглежда уютна и спокойна, но всъщност представляваше арсенал, пълен с оръжия. Ако човек решеше да извърши кръвопролитие, множество привидно безобидни предмети можеше да бъдат използвани като смъртоносни остриета.

Отчаяна, Марти притисна длани до слепоочията си, сякаш можеше да потисне хаоса от страшни мисли, които бушуваха и крещяха в тъмните, криволичещи лабиринти на съзнанието й. Главата й пулсираше и сякаш изведнъж бе омекнала. Колкото по-силно притискаше ръце до слепоочията си, толкова повече нарастваше душевния й смут.