Читать «Фалшива памет» онлайн - страница 277

По-бързо.

Той понечи да пъхне пликчето в джоба си, но мисълта да изцапа хубавия си костюм беше непоносима. Ариман внимателно сложи пликчето в кобура.

Доволен от бърдото си мислене и убеден, че не е пропуснал нито един детайл, Ариман отиде във фоайето.

Дженифър стоеше до вратата и трепереше. Очите й бяха широко отворени.

— Кръвта му изтича, докторе.

Всеки глупак можеше да види това. Всъщност беше невъзможно Скийт да губи кръв в такива количества в продължение на осемнайсет часа и да е успял да дойде дотук.

Психиатърът коленичи до него и без да откъсва очи от вратата, премери пулса му. Малкият наркоман още беше жив, но пулсът му беше неравномерен. Нямаше да е трудно да го довърши.

Но първо Чешита.

Ариман се приближи до вратата, допря ухо до нея и се ослуша.

Нищо.

Той отвори предпазливо и надникна в коридора.

Никой.

Ариман прекрачи прага и погледна наляво, после надясно. Не видя никого.

Скийт очевидно не бе прострелян тук, защото изстрелът би привлякъл вниманието на някого.

Загадката как наркоманът е дошъл тук можеше да остане нерешена. А това би коствала на доктора повече от една безсънна нощи. Но най-важното беше да почисти.

Той реши да се върне във фоайето, да инструктира Дженифър да извика полицията и „Бърза помощ“ и докато тя говори по телефона, да се наведе над Скийт и незабелязано да запуши устата и носа му за около минута и половина. Като се има предвид отчаяното му състояние, това щеше да го довърши.

Сетне бързо щеше да изтърчи до килера, където щеше да скрие пистолета, кобура и синьото пликче, а по-късно, когато ченгетата си тръгнеха, да ги вземе.

Докато се обръщаше, психиатърът осъзна, че по килима в коридора няма петна от кръв. Бързият му като светкавица ум отчиташе значението на този странен детайл, когато вратата зад него се отвори.

Ариман не чу изстрелите, но ги усети. В тила му се забиха най-малко три куршума.

Той залитна не толкова грациозно, колкото му се искаше, и падна върху Скийт, после се претърколи по гръб и погледна към вратата.

На прага стоеше обсебената от Киану Рийвс и държеше пистолет със заглушител.

— Ти си една от машините — каза тя. — Затова не ми обръщаше внимание по време на сеансите. На машините не им пука за реалните хора като мен.

Ариман видя в очите й нещо страховито, което не бе забелязал дотогава. Тя беше една от Всезнайковците, онези момичета, които разбираха лицемерието и лъжите му, подиграваха му се и знаеха нещо много смешно за него. Откакто бе навършил петнайсет години и бе станал красив, те не можеха да проникнат през фасадата му и затова той бе престанал да се страхува от тях. Но сега се появи тази досадница.

Ариман се опита да вдигне беретата и да се отвърне на огъня, но установи, че е парализиран.

Жената насочи пистолета към лицето му.

Тя беше реалност и същевременно фантазия, истина и лъжа, обект на присмех и смъртоносно сериозна, загадка и типична жена за времето си. Тя беше новобогаташка и простачка с тъп съпруг, но също и Диана, богинята на Луната и лова, на чието бронзово копие се бе нанизала Минит Лъкланд, след като бе убила баща си с пистолет, а майка си с чук.