Читать «Фалшива памет» онлайн - страница 271

75.

Психиатърът беше в кабинета си на четиринайсетия етаж и работеше върху новата си книга, изграждайки забавен анекдот за пациентка, страдаща от фобия, чийто страх от храна я бе накарал да отслабне от седемдесет килограма на четирийсет и три. Тя се бе крепила между живота и смъртта много дни, а после Ариман бе открил разковничето за състоянието й и я бе излекувал за нула време. Разбира се, историята не беше забавна, а мрачна и трагична — точно каквато беше необходима, за да го прослави — и изпъстрена с хумор и веселие.

Той не беше в състояние да се съсредоточи върху работата си както обикновено, защото мислите му непрекъснато се насочваха към Малибу. След като изчисли времето, което щеше да бъде необходимо на Ерик да посети склада и да отиде до къщата на семейство Ламптън, Ариман реши, че първият куршум ще бъде изстрелян около един без петнайсет или един.

Разсейваха го и мислите за обсебената от Киану Рийвс. Тя още не се беше обадила. Но докторът не се притесняваше, защото жената скоро щеше да позвъни. Малцина бяха по-надеждни от страдащите от обсебване и фобии.

Беретата беше в десния ъгъл на бюрото, на достъпно място.

Ариман не смяташе, че обсебената от Киану Рийвс ще се спусне от покрива, ще разбие прозореца и ще започне да стреля с автоматично оръжие и да хвърля гранати, но и не я подценяваше. С течение на годините най-коравите жени, които бе срещал, бяха облечени в стилни, но консервативни костюми на „Сейнт Джон“ и с обувки „Ферагамо“. Много от тях бяха съпруги на отдавна женени, по-възрастни шефове на киноиндустрии или влиятелни мъже и бяха готови да те схрускат на закуска.

Ариман си бе поръчал обяд от магазина за деликатеси, където вярваха в консумацията на майонеза, масло и животинска мазнина, и беше доволен и се хранеше с удоволствие. Синьото пликче беше до чинията му. Психиатърът не се гнусеше от съдържанието му, защото това беше радостно напомняне за състоянието, в което полицаите щяха да намерят трупа на Дерек Ламптън.

В един и петнайсет Ариман приключи с обяда и разчисти бюрото си от чиниите и опаковките, но не се върна към анекдота в книгата си.

Той съжаляваше, че няма да види с очите си унижението на Ламптън и ако жълтата преса не си свършеше добре работата, Ариман нямаше да види дори задоволително ясна снимка. В „Ню Йорк Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“ не публикуваха фотографии на отрязани отгоре черепи, пълни с изпражнения.

За щастие докторът имаше богато въображение и си представяше образни и забавни картини.

В един и трийсет той реши, че Ерик Джагър е свършил със стрелбата и е зает с аматьорската краниотомия. Затвореше ли очи, Ариман чуваше ритмичното стържене на скалпела. Като се има предвид твърдоглавието на Ламптън, резервният скалпел беше мъдро решение. Ако семейство Ламптън нямаха куче, психиатърът се надяваше, че Ерик е закусил обилно.

Най-много от всичко Ариман съжаляваше, че не можа да разиграе първоначалния план, в който Дъсти, Скийт и Марти щяха да изтезават и убият Клодет и двамата Дерек. Преди да се самоубият, Дъсти, Скийт и Марти щяха да напишат дълги и пространни признания, обвиняващи Дерек Старши и съпругата му в ужасяващо физическо малтретиране на Скийт и Дъсти, когато са били деца, и в многократно изнасилване на Марти и Сюзан Джагър, упоени с рохипнол. Психиатърът дори можеше да включи Сюзан в екипа убийци, ако не беше инцидентът с видеокамерата. Убийствата щяха да бъдат седем — достатъчно кръвопролитие, необходимо за да привлече вниманието на националните медии.