Читать «Фалшива памет» онлайн - страница 26

„Какво става с мен?“

Марти се обърка. Тя стоеше, макар че не си спомняше да е ставала от стола. И какво правеше там, за Бога?

— Какво ми става? — попита на глас Марти, после затвори очи, защото трябваше да се отпусне. И да вярва.

Тя постепенно възвърна спокойствието си.

И реши да продължи да чете.

Книгите бяха най-добрата терапия. Вглъбеше ли се в сюжета, човек забравяше тревогите и страховете си.

Пък и този роман беше много хубав — добре написан, сюжетът — увлекателен, а героите — колоритни. Марти го харесваше.

10.

Единствената свободна стая в „Нов живот“ беше на втория етаж и имаше изглед към добре поддържаната градина. Палмите и папратите се полюшваха от вятъра, а цикламите потрепваха.

Дъждът барабанеше силно по стъклото на прозореца.

Скийт седеше на синьото кожено кресло и разсеяно прелистваше стар брой на „Таймс“.

В стаята имаше легло с покривка на жълти и зелени карета, нощно шкафче и тоалетка. Стените бяха бели, завесите — оранжеви, а килимът — зелен.

Дъсти си помисли, че когато отидат в ада, дизайнерите на това безбожие трябва да бъдат настанени в такива помещения.

Макар и скромна, стаята беше скъпа, защото грижите на персонала на „Нов живот“ бяха много по-качествени от мебелите. Застраховката на Скийт не включваше пребиваване в подобни клиники, затова Дъсти вече бе написал чек за четири седмици и декларация, че ако е необходимо, ще плати за услугите на терапевти, лекари, консултанти, медицински сестри и болногледачки.

Но тъй като това беше третият курс на рехабилитация, Дъсти започваше да мисли, че за да има надежда за успех, Скийт се нуждае не от психолози, а от магьосници.

По всяка вероятност Скийт щеше да остане в „Нов живот“ най-малко три седмици. А може би и шест.

Дори с парите от вече сключените договори за бояджийски услуги и от новата видеоигра на Марти, тази година те нямаше да могат да си позволят почивка в Хавай. Но можеха да сложат няколко бамбукови фенера в задния двор, да облекат хавайски ризи, да слушат хавайска музика и да ядат консервирана китайска храна. Вероятно щеше да бъде забавно. Времето, прекарано с Марти, винаги беше приятно.

— Това списание стана тъпо, откакто престанаха да публикуват снимки на голи жени — каза Скийт и хвърли броя на „Таймс“, после, когато Дъсти не отговори, продължи: — Шегувам се. Не е от наркотиците. Вече не съм дрогиран.

— Тогава беше по-забавен.

— Да. Но когато въздействието премине, е трудно да бъдеш забавен.

Обикновено барабаненето на дъжда по покрива беше успокояващо, но сега бе потискащо — смразяващо напомняне за неосъществените мечти и удавените в наркотици години.

— Видях очите си в огледалото в банята — продължи Скийт. — Приличаха на храчки в мръсни пепелници. И така ги чувствам.

— Искаш ли нещо друго освен дрехи? Нови списания, книги, радио?

— Не. Първите няколко дни ще спя. Много съм ти благодарен, Дъсти, макар че не го заслужавам. Ще намеря начин да ти се отплатя.

— Не мисли за това.