Читать «Бруно» онлайн - страница 7

Глава 2

На здрачаване, когато снегът бе започнал да се сипе и преследването вече беше в разгара си, ние бродехме по една уличка на около два километра от моя апартамент.

Бруно извади от джоба си сребристия предмет, който доскоро бе представлявал полицейската му значка, а сега очевидно изпълняваше други функции. Той изръмжа одобрително при гледката на блещукащата оранжева светлина. Тя показвала, обясни ми той, остатъчната времева енергия, която Стоун излъчвал, и промяната на цвета означавала, че се приближаваме все по-близо до плячката.

— Страхотна джунджурийка — отбелязах аз.

— Поредното изобретение на Спилбърг.

Когато излязохме от бърлогата ми, дискът беше жълт, докато сега преминаваше в нюансите на тъмно оранжевото.

— Все по-близо сме — рече Бруно. Той огледа преценяващо ръба на устройството, където бяха започнали промените в цвета, и изсумтя със задоволство. — Хайде да тръгнем по онази алея.

— Абе, не е най-добрата част на града, ама щом казваш…

— Опасно е, а?

— Навярно не и за двуметрова мечка с футуристични оръжия.

— Добре.

Той се прегърби, свивайки се в широкото си палто и огромната си шапка, отчаяно опитвайки се да мине за извънредно едър брадат мъж, наведе глава и пое напред. Последвах го, приведен заради режещия вятър и бомбардиращия ни сняг.

Алеята водеше към уличка, от двете страни, на която се редуваха автомобилни гробища, компании за индустриално оборудване и всевъзможни складове, както и съоръжения, за които човек не можеше да каже със сигурност, че служат като прикритие за незаконните дейности на мафията (каквито най-вероятно бяха). Един от складовете представляваше занемарена постройка; стъклата на двата й прозореца, разположени високо над улицата, бяха изпочупени.

Бруно отново извади уреда и огледа сградата.

— Там — каза той.

Дискът излъчваше меко червеникаво сияние.

Пресякохме улицата, оставяйки черни следи в белия сняг. От улицата се виждаха два входа — единият представляваше обикновена врата, а другият бе достатъчно голям, за да могат през него да минават камиони. И двата бяха здраво заключени.

— Мога да я строша без усилия — казах, показвайки катинара на по-малката врата.

— Така или иначе Стоун е на горния етаж — заяви Бруно, след като провери устройството си. — Да опитаме да се промъкнем.

Започнахме да се изкачваме по противопожарната стълба, впивайки пръсти в леденостудените перила, тъй като стъпалата бяха много хлъзгави. Някой вече беше насилвал вратата и сега тя висеше навън, поклащайки се на хлабавите си панти. Влязохме вътре и застинахме в безмълвието на мрака, напрягайки слуха си.

Накрая ми писна и включих фенерчето си — не бях като Бруно, който можеше да вижда в мрака. Бяхме застанали в средата на обширна галерия, а пред нас зееше отворената паст на някаква шахта, водеща очевидно до приземния етаж на сградата.

В този момент, на трийсетина метра вляво от нас, чухме силно изтрополяване, все едно някой разтърсваше торба с кости. Веднага се насочихме към източника на звука и открихме само дървена стълба, която продължаваше да вибрира, след като някой бе слязъл по нея.