Читать «Брат Од» онлайн - страница 20

Въпреки че конската физиономия навярно би хармонирала с физиката му, лицето му беше овално. Светлината насочваше острата сянка на решителния му нос към лявото ухо. Представете си това лице като слънчев часовник, на който носът е стрелката, а лявото ухо — девет часът.

Приех втората запалена лампа като покана и се настаних на отсрещния стол.

Гледаше ме премрежено с виолетовите си очи. Погледът му беше немигащ и нетрепващ като мерника на закоравял снайперист.

Отчетох, че брат Джон може би е потънал в благоговеен размисъл и не иска да бъде прекъсван; затова си замълчах.

Уставът на монасите от „Свети Вартоломей“ ги окуражава да поддържат стремеж към мълчанието. Изключение се прави по празниците, когато е времето за социална активност.

Мълчанието през деня се нарича Малкото мълчание. То започва след закуска и продължава до времето за отдих след вечеря. Докато трае малкото мълчание, братята обменят думи помежду си само ако манастирските дела го налагат.

Мълчанието след вечерня — нощната молитва — се нарича Голямото мълчание. В „Свети Вартоломей“ то трае до края на закуската.

Не исках да подтиквам брат Джон да разговаря с мен. Той знаеше, че не бих го посетил в този час без основателна причина, но оставих сам да реши дали да ме заговори или не.

Доста чаках, огледах стаята.

Понеже осветлението винаги е приглушено и се ограничава до центъра на помещението, не бях успял да видя ясно стената, която обгръщаше кръглото пространство. Тъмните отблясъци издаваха лакирана повърхност. Подозирах, че тя може би е от стъкло, зад което напира мистериозна черна пустота.

Тъй като се намирах под земята, нямаше как пред погледа ми да се открие планински пейзаж. Триметровите стени от дебело извито стъкло напомняха на нещо като аквариум.

Ако бяхме заобиколени от аквариум обаче, каквото и да живееше в него, никога не се е появявало в мое присъствие. Никакво движение. Никакъв воден обитател със зяпнала уста и немигащ поглед не беше доплувал близо до стените на аквариума, за да ме зърне от рибешкия си свят.

Внушителна фигура при всякакви обстоятелства, брат Джон ми напомни за капитан Немо на мостика на „Наутилус“, което беше зловещо сравнение. Немо беше гений, много силен човек, но му хлопаше някоя дъска.

Брат Джон е нормален колкото мен. Разбирайте го както си искате.

След едноминутно мълчание той очевидно довърши нишката на мисълта, която толкова дълбоко го занимаваше. Виолетовите му очи се префокусираха от някакво много далечно място към мен и дрезгавият му глас се разнесе със стържене:

— Вземи си бисквитка.

Шеста глава

В кръглото помещение, облято от карамелено сияние, до всяко кресло се бяха появили малки масички. В една червена чиния бяха сервирани три бисквитки с шоколадови пръчици.

Брат Джон ги пече сам. Великолепни са.

Взех си една бисквитка. Беше топла.

Откакто бях отключил бронзовата врата, до времето, когато влязох тук, не яха изминали и две минути.

Съмнявах се, че брат Джон сам е донесъл бисквитките. Той наистина се беше замислил дълбоко.