Читать «Брат Од» онлайн - страница 157
Дийн Кунц
— Има едно момиченце в училището.
— Към „Свети Вартоломей“ ли?
— Да. Казва се Флоси Баденблат.
— О, горкото дете!
— През какво ли не е минала, сър, но въпреки това грее.
— Какво искаш?
— Възможно ли ви е да основете попечителски фонд в размер на сто хиляди долара след плащането на данъците?
— Смятай, че е направено.
— С цел, когато напусне училището, да уреди живота си на място, където ще може да работи с кучета.
— Ще накарам адвоката да го формулира точно по този начин. А когато настъпи моментът, аз лично ли да се погрижа за прехода й от училището към външния свят?
— Ако не е проблем, ще ви бъда вечно благодарен, сър.
— Ха — рече той и пусна кормилото, за да си плюе на ръцете, — беше лесно, като да излапаш сметанов пай. За кого да бъде следващия фонд?
Никакъв попечителски фонд не можеше да оправи сериозното умствено увреждане на Джъстин. Парите и красотата са популярно средство за защита срещу тегобите на този свят, но и двете не могат да променят миналото. Само времето лекува времето. Пътят напред и единственият път назад към невинността и умиротворението.
Известно време пътувахме, приказвахме си за Коледа и изведнъж интуицията ме връхлетя, по-мощна от когато и да било.
— Сър, бихте ли отбили?
Нещо в тона ми го накара да се намръщи и двойната му брадичка се разтресе на слоеве:
— Какъв е проблемът?
— Не знам. Може би не е проблем… а нещо много важно.
Той отби кадилака под сянката на няколко величествени бора и изключи двигателя.
— Оди?
— Един момент, сър.
Седяхме в мълчание. Слънчевите лъчи пърхаха с крила по предното стъкло и се гонеха с назъбените сенки на боровите клони.
Интуицията ми стана толкова интензивна, че да я пренебрегна, значеше да се откажа от себе си.
Животът ми не е мой. Бих го дал, за да спася момичето си, но Съдбата си беше направила другояче сметката. Сега водя непотребно съществуване и знам, че ще дойде ден, в който ще се разделя с този мой живот заради справедлива кауза.
— Трябва да сляза тук, сър.
— Какво, да не ти е лошо?
— Чувствам се отлично, сър. Психически магнетизъм. Оттук вече съм пеша.
— Но ти се връщаш у дома за Коледа.
— Не съм сигурен.
— Значи си до тук. И накъде пеша?
— Не знам, сър. Ще разбера докато се движа.
Не можех да задържа Ози зад волана. Приятелят ми се втрещи, когато извадих само една чанта от багажника.
— Не можеш да си отидеш само с това!
— Вътре имам всичко, което ми е нужно — успокоих го аз.
— Защо си търсиш белята, човече?
— Може би не си търся белята, сър.
— А какво тогава?
— Може би белята — отстъпих аз. — А може би мир. Не знам. Каквото и да е, то ме зове.
Ози помръкна:
— Но аз с такова нетърпение очаквах…
— И аз, сър.
— Цял Пико Мундо се е затъжил за теб.
— И на мен ми е мъчно за Пико Мундо. Но така стоят нещата. Знаете как е при мен.
Затворих багажника, но Ози не искаше да ме зареже в този пущинак.
— Имам си Елвис и Бу — уверих го аз. — Не съм сам.
Озорих се, докато прегърна телесната му маса.
— За мен сте като баща. Обичам ви, сър.
— Синко — задавено прошепна той.
Стоях на отбивката и гледах как кадилакът изчезва в далечината. После тръгнах по банкета, воден от интуицията си.