Читать «Брат Од» онлайн - страница 156

— Сър, хайде да не говорим за смърт. Идва Коледа. Време е за радост.

— На всяка цена ще си побъбрим за коледни звънчета, изпечени на открито, и тем подобни коледни щуротии.

Докато Ози изпиваше с поглед една от чантите ми и без съмнение възнамеряваше някога да я вдигне, аз натъпках всичко в багажника. Когато затръшнах капака, вдигнах поглед и установих, че всички братя, които трябваше да са на литургия, тихо се бяха събрали на стълбището.

Сестра Анджела и десетина други монахини също бяха там.

— Оди, може ли да ти покажа нещо? — попита ме тя.

Отидох при нея и тя разгърна едно руло, което се оказа огромен лист за рисунки. Джейкъб беше създал мой съвършен портрет.

— Много хубаво. И много сладко от негова страна.

— Но не е за теб, а за кабинета ми.

— Мадам, къде ще се бутам сред такава компания?

— Младежо, ти не преценяваш с чий образ и подобие ще плакна взори всеки ден. Загадката ми?

Вече бях пробвал отговора „сила“, който прозвуча толкова убедително от устата на Романович.

— Мадам, омаломощен съм от интелектуално напрежение.

— Знаеше ли, че след Революцията основателите на страната ни са предложили на Джордж Вашингтон да стане крал и той отказал?

— Не, мадам, не знаех.

— Знаеше ли, че Фланъри О’Конър живяла толкова тихо и кротко в своята общност, че много от съгражданите й така и не разбрали, че тя е една от най-великите писателки на своето време?

— Южняшка ексцентричка.

— Така ли мислиш?

— Предполагам, че ще ме скъсат на контролно по този материал. Никога не съм бил добър ученик.

— Харпър Ли — продължи сестра Анджела — получила хиляди почетни звания и безчет награди за прекрасната си книга, но отказала да ги приеме. Любезно отпращала репортерите и професорите, които отъпкали пътека до прага й.

— Не я винете, мадам. Неканените гости често са голяма досада.

Мисля, че миртовосините й очи никога не са блестели така ярко, както онази сутрин на стълбището.

— Dominus vobiscum, Оди.

— И с вас, сестро.

Досега не ме беше целувала монахиня. Досега не бях целувал монахиня. Бузата й беше невероятно мека.

Когато влязох в кадилака, видях, че Бу и Елвис стоят отзад.

Братята и сестрите мълчаливо стояха на стъпалата. Неведнъж се обръщах, за да ги видя, обръщах се, докато пътят не зави надолу и „Свети Вартоломей“ не се скри от погледа ми.

Петдесет и шеста глава

Кадилакът беше структурно преустроен, за да не се килне под теглото на Ози, а седалката на шофьора беше ръчно изработена, за да поеме телесата му.

Той управляваше колата с обиграността на автомобилен състезател и ние летяхме из планинските пътища с грация, която изглеждаше непостижима при подобна скорост.

Заговорих го, когато излязохме на ниското:

— Сър, вие сте богат по всякакви стандарти.

— Трудолюбив съм и извадих късмет — съгласи се той.

— Имам една толкова голяма молба към вас, че ме е срам да ви я кажа.

Ози се ухили от удоволствие:

— Ти никога не ми даваш да направя нещо за теб, а аз те имам за син. На кого да оставя парите си? Страшния Честър никога не може да ги изхарчи.

Страшния Честър беше котаракът му, който не е роден с това име, а сам си го е завоювал.