Читать «Изгубеният брат» онлайн - страница 5

— Имахме обща детска стая. За това писано ли е някога в пресата?

Намръщих се неспокойно.

— Леглата ни бяха едно над друго. — Мъжът повиши глас. — Аз спях на горното. Имах макет на хеликоптер; висеше, закачен на корда, от тавана над главата ми. Обичах да го откачам и да въртя перките му.

Намръщих се още повече.

— Върхът на малкия пръст на лявата ръка на татко беше отрязан при злополука във фабриката за мебели. Той обичаше да лови риба. През лятото преди моето изчезване ни доведе на къмпинг тук, в Колорадо. Мама не дойде. Страхуваше се от лагеруване на открито заради алергията си към пчелни ужилвания. Щом зърнеше дори една-единствена пчела, тя изпадаше в паника.

Спомените нахлуха в мен. Невъзможно бе този непознат да е научил всички тези подробности от старите вестници. Те никога не бяха публикувани.

— Пити?

— В стаята ни имаше златна рибка. И двамата мразехме да чистим аквариума й. Един ден се прибрахме от училище и открихме, че в стаята миришеше неприятно, а рибката бе умряла. Сложихме я в кибритена кутийка и я погребахме в задния двор. Когато посетихме отново гроба й, намерихме на мястото му празна дупка, защото съседската котка беше изровила рибката.

— Пити. — Тръгнах към него и една кола едва не ме блъсна. — Исусе, това си ти!

— Веднъж счупихме единия прозорец, докато играехме вкъщи на бейзбол. За наказание татко ни забрани да излизаме цяла седмица.

Този път аз бях този, който протегна ръце към него. Никога не бях прегръщал някого по-силно. Миришеше на ментова дъвка и цигарен дим. Ръцете му бяха страшно силни.

— Пити, какво се случи с теб?

3

Върти педали към къщи. Ядосан е. Чувства се наскърбен. Приближава кола, намалява скоростта, движи се успоредно с него. Жената, която седи до шофьора, сваля стъклото на прозореца си и пита в коя посока се намира междущатският път. Той й казва. Жената сякаш не чува отговора му. Намръщеният мъж зад волана също. Тя го пита: „Вярваш ли в Бог?“ Що за въпрос? Пита го отново: „Вярваш ли в свършека на света?“ Колата завива и му препречва пътя. Той се паникьосва. Качва се с колелото върху тротоара. Жената изскача от автомобила и се втурва да го гони. Едната му гуменка се изплъзва от педала. Незастроен парцел. Храсти. Жената го сграбчва. Мъжът отключва багажника и го хвърля вътре. Капакът на багажника се затръшва. Тъмнина. Той пищи. Рита и удря с юмруци. Задушава се. Губи съзнание.

Пити ми разказва всичко това, докато седим един срещу друг в изолирано сепаре в задната част на магазина за деликатеси, към който се бях запътил, преди да се срещнем.

— Направи голяма грешка, като ме изгони от бейзболното игрище.

— Знам. — Гласът ми пресеква. — Боже, как да не знам!

— Жената беше по-възрастна от мама. С бръчки край очите. С прошарена коса. Имаше тънки устни. Беше ужасно слаба… Прегърбена… С увиснали рамене. Приличаше на птица, но беше изненадващо силна. Мъжът имаше дълга мръсна коса и брадясало лице. Носеше работнически комбинезон и миришеше на тютюн за дъвчене.

— Какво искаха от теб? Да не би да те… — Думата „насилиха“ заседна в гърлото ми.