Читать «Лотарията» онлайн - страница 23

— Винаги ме е бивало в ръцете.

— Файловете в каталога са ясно маркирани. Имаме местния вестник, разбира се, и някои от националните. Датите са отпечатани отвън на етикети.

— Много ви благодаря.

Веднага щом жената излезе, Лу Ан взе Лиса, която още смучеше от биберона, и се зае да разглежда описанията по чекмедженцата. На едно от тях забеляза течение на голям вестник и продължи да следи надписите, докато открие датите от последните шест месеца. Отне й една минута да преобуе Лиса и да я остави да се оригне, след което постави първата ролка в машината за микрофилми. С Лиса в скута си, която възбудено бърбореше на бебешкия си език и сочеше към образите на екрана, тя пробяга с поглед по първата страница. Почти веднага откри репортажа с едрите букви на заглавието „Победителят в лотарията прибира четирийсет и пет милиона долара“. Лу Ан бързо прочете материала. После разстла одеялцето на пода и сложи дъщеря си да седне на него, заобиколена от играчки. Извади от чантата си бележника и химикалката и взе да си записва нещо. Прехвърли се на следващия месец. Тегленето на лотарията ставаше винаги на петнайсето число. Нужни й бяха датите от шестнайсето до двайсето число. Два часа по-късно бе събрала всички данни за последните шестима спечелили. Облегна се и започна да преглежда бележките си. Главата й бучеше и тя умираше за чаша кафе. Чак сега видя, че навън е завалял пороен пролетен дъжд. Върна Лиса в сака й и я постави на масата до себе си. Като усети, че задрямва, улови нежно крачето на момиченцето сякаш за да го закриля. Събуди се внезапно от леко докосване по рамото. Обърна се и видя библиотекарката.

— Съжалявам, че ви будя, но вече затваряме.

Лу Ан се огледа объркана.

— Боже мой, колко е часът?

— Минава шест, мила.

Лу Ан стана и бързо засъбира нещата си.

— Извинете, че съм заспала тук.

— С нищо не сте ме притеснили. Мъчно ми беше само, че трябваше да ви събудя. Такава спокойна и мила картинка бяхте с дъщеричката си.

— Отново ви благодаря за помощта. — Лу Ан наклони глава и се заслуша в дъжда, барабанящ по покрива.

— Щеше ми се да можех да ви откарам донякъде, но самата аз пътувам с градския транспорт — каза жената.

— Няма нищо. С автобуса сме добри познайници.

Лу Ан придърпа палтото си върху Лиса и си тръгна. Тича през целия път до спирката и зачака там, докато половин час по-късно автобусът спря пред нея със скърцащи спирачки и отвори врати. Не й достигаха десет цента за билет, но шофьорът, набит чернокож мъж, когото познаваше по физиономия, й махна да се качи, като добави парите от собствения си джоб.

— На всеки от нас понякога му е нужна помощ — отбеляза той и Лу Ан му благодари с усмивка.

Двайсет минути по-късно влезе в крайпътното заведение. Имаше няколко часа до започването на смяната й.

— Защо си толкова подранила, момиче? — попита я Бет, към петдесет годишната й, майчински настроена колежка, докато бършеше тезгяха с влажна кърпа.

Един тлъст шофьор на камион огледа похотливо Лу Ан над ръба на чашата кафе и макар тя да беше вир-вода, очите му светнаха от възторг. Както винаги.