Читать «Не след полунощ» онлайн - страница 16

— Аз и не пия.

— Браво! Аз също не пия — отговори Стол, с което много ме изненада. — Това, дето го продават тук, не е бира, а пикня, виното им пък е отрова. — Той погледна през рамо към групичката в кафенето и като ми смигна заговорнически, ме повлече към стената до вира.

— Нали ти казах, че тия гадове тук са турци? Истински турци. Пият вино и кафе. От пет хиляди години не са варили истинска бира. Тогава хората са знаели как да я правят.

Спомних си какво ми говореше барманът за помията, която приготвял във вилата си.

— Интересно — рекох аз.

Стол ми смигна отново и малките му очички се разшириха. Видях, че всъщност те са изпъкнали, белезникаво кафяви, а бялото им е покрито с червени петънца.

— Знаеш ли какво? — прошепна той с пресипнал глас. — Това, дето го пише по книгите, не е вярно. Тук в планините хората са пиели бира, варели са смърч и бръшлян много преди да познават виното. Тия проклети гърци са го открили векове по-късно.

Той запази равновесие, подпирайки се с едната ръка на стената, а с другата на мен. После, се наведе напред н започна да повръща във вира. Самият аз едва не повърнах.

— Така е по-добре — рече Стол, — освобождавам се от отровата. Човек не трябва да задържа отровата в организма си. Виж какво, сега ще се върнем в хотела и ти ще дойдеш в нашата вила да си пийнем преди лягане. Харесваш ми, мистър… как ти беше името? Разсъждаваш правилно. Не пиеш, не пушиш и рисуваш картини. Какво работиш?

Невъзможно ми беше да се освободя и се оставих да ме повлече към колата. За щастие групата пред кафенето се бе разпръснала, очевидно разочарована, че не се сбихме, а мисис Стол се беше качила в мерцедеса и седеше на мястото до шофьора.

— Не и обръщай внимание — заяви той. — Глуха е. Тъпани да бият, не чува. Трябва да и се крещи в ухото. Отзад има достатъчно място.

— Благодаря, но на кея съм паркирал собствената си кола.

— Е, както искаш. Хайде, мистър Художник, кажи ми поне какво работиш. Май нещо с наука се занимаваш?

Можех и да си замълча, но в мен заговори някакво чувство за превъзходство, което ме накара да кажа истината. Щукна ми безумната идея, че ще ме сметне за много тъп и ще се откаже да ме образова.

— Учител съм — заявих аз, — в начално училище за момчета.

Стол се закова на място, влажната му уста се разтегна в доволна усмивка.

— Боже мой — извика той, — колко забавно, наистина забавно. Че ти, дявол да те вземе, си бил просто даскалче бе! Бавачка на дечурлига и кърмачета. От моята черга си, приятелчето ми, от моята черга. И ще ми разправяш, че никога не си варил смърч и бръшлян.

Стана ми ясно, че Стол е напълно луд, но това, че най-неочаквано взе да се тресе от смях, най-сетне ми позволи да освободя ръката си. Той продължи пред мен към колата си, като клатеше глава, а тежкото му тяло подскачаше върху несигурните крака в странен тръс — едно-две, едно-две, като тромав кон.

Изчаках го, докато се намърда в колата до жена си, и после бързо се отдалечих, устремен към кея, където най-сетне щях да съм в безопасност, но той обърна колата с учудваща бързина и ме настигна, преди да се добера до ъгъла на улицата. Подаде глава от прозореца, все тъй захилен.