Читать «Не след полунощ» онлайн - страница 15

— По дяволите, къде се намирате?

Стол се изправи пред мен, като се олюляваше. Смехът в кафенето утихна, приятелите му ни загледаха любопитно. Очаквах, че ще ме обсипе с ругатни, но вместо това подутото му лице се изкриви в усмивка, той залитна, хвана се за мен и взе да ме тупа по ръката.

— Знаеш ли какво? Ако не ми беше попречил, щях да я цопна точно в средата на тая смрад. Никой от тези тук, местните, не може да го направи. Сред тях няма ни един потомък на едновремешните критяни. Всичките са калпави турци.

Опитах се да го отблъсна, но той не ме пускаше, вкопчил се бе за мен точно като разплут закоравял пияница, който неочаквано е намерил или си въобразява, че е намерил приятел за цял живот.

— Ти си от хотела, нали? — рече Стол и хлъцна. — Не отричай, мойто момче, не отричай. Аз много помня лица. Ти си оня, дето по цял ден рисува на мизерната си веранда. Моите почитания. И аз малко отбирам от това изкуство. Трябва да видя, може пък и да я купя тая твоя картина.

Начинът, по който уж проявяваше добра воля, беше оскърбителен, а опитът му да се държи покровителствено — направо непоносим.

— Съжалявам — отговорих сдържано. — Картината не се продава.

— Хайде де, на мен ли ще ми ги говориш? — рече той. — Всички художници сте една стока. Правите фасони, докато някой не ви предложи по-високичка цена. Чарли Гордън например… — Стол млъкна, като се взря лукаво в лицето ми. — Чакай, ти май не успя да се запознаеш с Чарли Гордън, а?

— Не — отговорих троснато аз, — било е, преди да дойда.

— Точно тъй, точно тъй — съгласи се Стол, — умря горкичкият. Удави се в заливчето под твоите скали. Е, там поне го намериха.

Подутото лице почти затваряше дръпнатите му очи, но аз знаех, че ме наблюдава, за да види как ще реагирам.

— Да — казах, — чух за този случай. Но той не е бил художник.

— Художник? — Стол повтори думата, после избухна в смях. — Не, той беше познавач, а за моя милост дали ще е художник или познавач, все е напаст. Чарли Гордън, голям познавач. Добре де, ама помогна ли му това в края на краищата? Не му помогна.

— Очевидно не — отбелязах аз.

Той се опитваше да се стегне и олюлявайки се, измъкна от джоба си пакет цигари и запалка. Запали цигара и поднесе към мен пакета. Поклатих глава и казах, че не пуша. После събрах кураж и заявих: