Читать «Божествена комедия — Ад» онлайн - страница 61

ПЕСЕН ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

СЪДЪРЖАНИЕ. В четвъртия отдел от деветия и последен кръг изменниците стоят потопени с цялото тяло в лед. В средата стои прикован Луцифер, който с трите си уста разкъсва трима грешници Виргилий, като зима на рамото си Данте, хваща се за косматото тяло на Луцифера. По тоя начин поетите преминават центъра на земята, а после, като се водят по шумоленето на една река, изкачват се в другото полушарие и виждат изново звездите.

„На царя адски минват знамената! — каза ми вожда. — Гледай нанапред, дано го видиш тамо в мрачината.“ Както се вижда мелница наглед, кога в мъгла далечна се вестява, такваз в таз бездна на подземния свет крилата аз видях направа; блъсна ме силен вятър и сетих, че в жилите кръвта ми се смразява: веднага до учителя се скрих. Със трепет ще разкажа в своите песни това, кое с очите си открих. Душите горки, кои гняв небесни прогнал е тук, вдън мрачното пъкло, покрити, неподвижни в клетки тесни, изглеждат като сламки под стъкло; едни стоят нагоре със главите, надолу други, нозе и чело допират трети, на дъга увити. До мен след малко вожда доближи и рече ми, кат сочеше в тъмите: „Сърце си с доблест тук въоръжи: това е Луцифер. В таз бездна няма безспир криле безмерни той движи.“ Страх грозен на земята прикова ма, до днес немее още моя глас: за страх такъв езика думи няма. Над своите чувства бях изгубил власт; блуждаеха ум и взор всред тми опасни: не бях ни жив, ни мъртъв в тоя час. На страшний Ад властителя ужасни Подаваше се с половин гърди извън леда, под мрачний свод безгласни. Гигант, кой най-висок се големи, не по надминал нему и ръката. Съди ти, кой четеш, за другото сами, ако блестял е с хубост в небесата и пак с твореца е стъпил в борба, то тук добре е в пъпа на теглата. О, с какво изумление, що с слова не се изказува, видях с очите, че с три лица е на една глава! Едното е отпред и с ален вид е, а другите двете с различен цвет от две страни изпъкват на плещите; отдясно що е — жълто като мед, а лявото кат въглен за горене двете лица с онуй, що е отпред, на върха на главата са споени. Под всяко лице никнат три крила, като за такваз птица нагласени: не зная кораб със таквиз платна: приличаха на прилеп на крилата, движеха се безспирно с бързина и траен вихър пущаха в тъмата, в коя се чуйше страшно да фучи, и на Които замръзваше водата. Той плачеше със своите шест очи и тия сълзи със червена пена надолу капеха по три бради. А в всякоя уста, със кръв облена, той стриваше под своите зъби по грешник един като зла хиена. При туй нокте си в предния заби, почна да дърпа с злоба люта и кожата на късове сдроби. „Нещастний, кой се мъчи тъй, е Юда, каза поета — тегли участ зла за грозната измяна и заблуда; глава му вътре е под тез жерла, а вън от болки лудо нозе мята. Под черний лик, изложен на тегла, е Брут, кой нанавън виси с главата. Виж как се вие грозно, а мълчи; а третий, кой тъй едър е в снагата, е Касий. Ала времето хвърчи, настъпва нощ и трябва да вървиме: видяха всичко нашите очи.“ По воля на учителя любими с ръце на шията му се увих; а щом обмисли места проходими и Луцифер криле разкри с вид смел и тих хвана се за космите на ребрата и нанадолу спусна се по них между руното гъсто на снагата и твърдата замръзнала кора. Кога стигнахме, де над колената назад извиват снажните бедра, глава сложи, де бяха му нозете, със мъка всички сили като сбра. Помислих, с дух и ум от страх обзети, че пак се връща в адските тъми. „Добре се дръж от тоя край проклети, подземно царство на злини, излиза се по стъпала кат тези“, каза ми той с задъхани гърди. След туй през пробит камък вън излезе и като ме сложи на един край, до мен пристъпи на лице с белези, що сочеха, че с радост цял сияй. Дишах очи и вярвах аз, че горе ще видя Луцифер как се терзай, до половин в лед всред мрачните простори, но видях, че нозе в въздуха бе вирнал. Глава само надолу се обори: ще сети колко съм смутен остал тълпата, що не е разбрала през какво място бях се тук проврял. Дор мисъл тъй в загадки бе се вдала: „Стани, каза Певеца, дълъг път и труден чака нас, а е минала част осма вече от денът.“ Ний бяхме в пещера подземна, тясна, де нивга зари сладки не трептът. „Дорде да напусна бездната ужасна, казах поету, прав и йощ смутен, разсей съмненьята ми с дума ясна. Ледът къде е? Този защо мен така наопаки се тук явява? И как от нощ дойде тъй скоро ден?“ Отвърна: „Теб се йоще представлява, е отвъд центра сме, там дето теб за космите хванах се с ръка здрава на онзи черв престъпен и свиреп, кой земний свят пробива с страшна снага Там бяхме още, в неговий вертеп, дор слизах; щом се завъртях, веднага отвъд оная точка мина ти, която всичко, що тегней, притяга. Под друго полушарие стъпи и противоположно то се пада на туй, що на земята като свод стои и под чий най-високи връх пострада тоз, кой роден без грях, без грях живя. Над малък шар си, зади който влада мраз вечен, там де Юда ти видя. Там нощ е, кога слънце тук изгрява, а тоз, по чийто косми се провря, пак като клин забит си там остава. Оттук е сгромолясан бил, кога посмял е срещу Бога да въстава. Земята тук, извита на дъга, с завеса от море се е покрила и с страх и ужас пред такваз беда към нашто полушарье се теглила. Тогаз, да го избегне може би, отвъди куфина се е пробила, а над морето планина изби.“ В земята долу място се намира, кое далеч от Велзевул стои, доколко гроба негов се простира. Там нивга не пробива светлина, но человек по звука го отбира на ручей, кой се спуща през скала, що е пробил и около която далек се вие в темната мъгла и лъкатуши малко полегато. Влезнахме в тоя път, закрит отвред, де нивга не прозира слънце свято, за да се върнем горе в светлий свет. И без да си починем, нанагоре вървяхме, аз след него, той напред. Съзрях през преход, който се отвори, тез хубости, с кои небе блести; излязохме тогава в ширните простори и пак видяхме светлите звезди.