Читать «Божествена комедия — Ад» онлайн - страница 59

ПЕСЕН ТРИЙСЕТ И ТРЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ. Граф Уголино разказва как пизанци, като го затворили с двама синове и двама внуци в Гвиландовата кула, оставили, го там да умре от глад заедно с тях. Като минува от Антенора в Птоломея, дето се наказват ония, които са се провинили в измяна към приятелите си, Данте намира монаха Албериго де Манфреди, от когото узнава как душата на изменниците, веднага след извършване на измяната, пада в пъкъла и как един дявол влиза в тялото да го управлява, доде му е писано да живее на земята.

Веднага грешника дигна очите и в космите на мръсната глава, що с яд гризеше, си отри зъбите. „Ти искаш, рече, с своите слова тез рани на сърце си да отворя, кои ме мъчат, преди да мълвя; но ако мога с думи си да сторя предателя безчестье да слети, ще видиш и да плача и говоря. Не зная кой си и в тез темноти как си дошъл, но вярно по словата познавам, че си флорентинец ти. Граф Уголино бях аз на земята, а тоз — архиепископ Руджиер, и чуй защо му тук гриза главата. Че злобата на тоз предател чер стана на мойта пагуба причина, знай всеки, кой е чул за тоя звер. Но със каква жестока смърт загинах, сега ще чуеш първи път втрещен, как живи още в гроба ни зарина. Отвътре кулата, коя за мен назваха кула на глада, и дето и други ще дочакат сетен ден, през тясна дупка, неведнаж в небето, луната да изгрява бях видял, кога честта си в един сън прочетох. Стори ми се, че този бе станал властител мой, и вълк един с вълчета по стръмний хълм към Лука бе погнал. Гваланди и Сисмонди, с силна чета, в едно с Ланфранки, тичаха напред с измършавели, гладни, бесни псета. Вълк и вълчета скоро те отвред натиснаха, захапаха месата и зеха да ги късат с бяс проклет. Събудих се преди зори; децата, що бяха с мен, хляб искаха в сънят и горко хлипаха те в тъмнината. Жесток си, ако ти не потекат, за моя жребий, сълзи от очите! Та за какво плакал би други път? Събудиха се в тоя час, кога слугите хляб носеха, но в всички нас нощта съмненья бе родила страховити. След малко чух, че долните врата затвориха със ключ; тогаз децата изгледах, без да си издам скръбта. Не плачех, вкамени ми се душата; те плачеха; Анселмо и каза: «Защо тъй гледаш, тате, мълчешката?» В очи ми не показа се сълза и не продумах нищо на детето: езика като че ми се върза. Немях, дорде изгря нов ден в небето. Щом светна малко в грозния зандан, тям в горкий изглед си видях лицето. от скръб захапах с ярост свойта длан; мислейки, че е глад за туй причина, станаха те и с лик от плач облян, казаха: «Тате, с тоз вид не мълчи на. Наяж се с нас; месата клети нам ги даде ти. от тях ти съблечи на.» Успокоих се, сърце да им дам тоз ден и другия седяхме неми. Земя, защо се не отвори там? Четвърти ден бе, по големи, мой мили Гадо, се простря пред мен. каза: «О, тате, помощ сила не оста ми!» И там умря, и всички, с дух сломен, видях ги как паднаха тъй сразени от смърт, един по друг, до шестий ден. Сляп лазех по телата им студени и три дни още ги виках наред, дор умориха скръб и глад и мене.“ Кога свърши, вгледа се той отпред и черепа захапа с зверска сила, та мен едва не ми се зави свет. О, Пиза! Позор на земята мила, де сладко за ухото си звучи понеже друг не плаши те с патила, над теб гняв Божи нека затрещи е Уголино нека той запуши Арно, та в своите вълни да те потопи Защото, ако казват че коварно е Уголино крепости предал, кажи, постъпи ли ти харно че в своя гняв деца едни без жал? Ни крехка възраст е нашла пощада, ни плач жаловен тебе е трогнал. Минахме по-нататък в таз ограда, де друга, гърбом легнала тълпа, в лед вечни окована, страда. Те тука с болки грозни са в борба, но самий плач да плачат им не дава, и туй подлютва тяхната съдба, защото сълза всяка се втвърдява и с други, под клепачите така като се сбира, също стъкло става. При всичко че и лице, и ръка от мраз без чувство бяха ми остали, кога стоех погълнат от тъга, стори ми се, че вятър ме погали. „Отде, попитах, тоя вятър? Тук не са ли всичко студ и мраз сковали?“ Отвърна ми учителя: „Потрай; по туй, кое ще видят ти очите, умът ти всичко сам ще разгадай.“ Един от грешните, в леда зарити, към нас извика: „Горестни души, дошли при нас за мъки страховити, снемете тоя лед от моите очи, та в плач оттуха мъничко да вида, доде пак мраз сълзи ми вкочани.“ Казах: „Кажи ми кой си и обида кому сторил си, помощ ще ти дам след туй, а ако не, при теб нек ида.“ „Брат Албериго съм, отвърна нам, гостих с овощия, при знак зловещи: сега им тук цената добре знам.“ „Та що — извиках ази. — Кога свещи са теб палили! Жив те зная аз.“ Каза: „Под слънчеви зари горещи, що става с мойта плът не знам в този мраз; предимство има тая Птоломея, че много често, преди смъртен час да е дошъл, душата пада в нея. Сърце ти повече да се смили и да направиш туй, що се надея, узнай, че щом душата измени, телото дявол зима й веднага, и докогато има горе дни, по своя воля с него разполага, а тук душата тръпне в мраз и лед. На тая сянка, що зад мен се слага, плътта е може би йощ в горний свет. Понеже сега идеш, ми се чини, че теб познат е тоя грешник клет. Той Бранка д’Ория е, от години гняв Божи в тоя лед го е сковал.“ Извиках аз: „Мълчи и не лъжи ни; не, Бранка д’Ория не е умрял, яде, пий, спи и мраз и пек усеща.“ Отвърна грешний: „Не се бе заврял йощ Занке там, де ври смола гореща, в тело си дявол бе оставил той. А също тъй и внук му, в плът вонеща, за помощ във предателски разбой; но протегни ръце и от-очите махни ми, моля, тоя леден слой.“ Но ази не изпълних му молбите и не сгреших, че вероломен бех. О геновезци, кои се стремите, с злодейства и пороци, към успех, защо не пръснат ви в света гнездото? С най лош романски нрав един виде от вашите: духът му вдън пъклото за своите дела вкован е в лед, а живо пак изглежда му телото до днешен ден в подзвездний горе свет.