Читать «Божествена комедия — Ад» онлайн - страница 35

ПЕСЕН ДВАЙСЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ. Поетите минават в четвъртия ров, дето се наказват ония, които са лъгали света с гадания и магии. Лицето им е обърнато откъм гърба и те, като не могат да гледат отпреде си, вървят надире Виргилий посочва на Данте някои грешници, между които е Манто, и разказва как родният му град Мантова е бил основан и е получил името си от тая магесница.

За нови мъченици аз ще пея. Долината ехти от плачове: кога от връх от моста взрях се в нея, между дълбоките й брегове видях аз в сълзи грешници обляни: движеха се те в дълги редове полека, кат в селата християни, кога в духовно шествие вървът. Под нас, оттамо, дето бяхме спряни, надвесих се аз още над долът и на нещастните видях лицата, че са обърнати откъм гърбът. Пристъпяха те опипом с краката, а тъпо на обратната страна блуждайха им очите в тъмнината. Песни ми ако могат те трогна, познай по свойто собствено вълненье, четецо мой, с каква горчивина, с какво неизмеримо съкрушенье видях тук человешкото лице в таквоз безмилостно изопаченье! Преля от жалост моето сърце, опрях се мълком на скалите голи и кат закрих очи със две ръце оплаках с сълзи тежките неволи, що бяха поразили моя глед. „За тези ли плачеш, кои минават доле? — каза тогаз великият поет. — Безумство е, прибави, да се жали за тез, кои престъпно в горний свет със Бога да се мерят са мечтали. Дигни глава и онзи, кой ридай, виж там. Тиванци него са видяли, когато под нозе му в техний край внезапно се разтворила земята и вик всеобщ се чул: «Амфиарай, къде потъваш тъй?» А той в тъмата пропаднал е на черний тоя Ад, де тъй изместена му е главата. Туй на безумье сляпо е печат, че в бъдещето да чете мислил e тук гледа не пред себе, а назад, А тамо виж Тирезий, кой менил е дваж своя пол: от мъж жена станал. И изново вид мъжки придобил е, кога двете змии е пак срещнал, увил ги е на своята тояга и като първий път ги е чукнал. Аронт движи печалната си снага до него и в ужасний тоз затвор оплаква горко светлината блага: от връх от Луни, над Карара, взор към синьото море и към звездите скитал в безграничния простор. Оная гледай, на коя гърдите покриват се под гъстите косми, а голи зеят й отзад плещите. Тя Манто е, която из страни скитала се е чужди, неприветни. и там, де дига своите стени градът ми родни, спряла се най-сетне. С вниманье, моля, слушай ме сега аз искам нивга да ти не излетне, кое ще чуйш, от паметта. Кога умрял баща й и в злочеста Тива стъпила неприятелска нога. Тогава Манто с скръб и горест жива тръгнала е по чужди брегове, робиня в робски край а не изнива. Под белите алпийски върхове на север езеро в Италья има, кое Бенако се зове: чрез извори безбройни то приима и в своите ширни брегове струи водата, що от Алпите се снима и плодородните поля пои от Гарда до Дол Камоника. Всред езерото островче стърчи. де може брешианския владика владици двама на молебен свят от Тренто и от Веронез да свика. От своя връх Пескара, крепък град, брешани и бергамци застрашава, там дето е брегът по-полегат. Водата лишна там се отделява и надалеко на река се вий, която Минчио се назовава, нивя и паши плодоносни мий, додето при Говерно в По се влива, но преди надалеко да завий, в блатисто едно място се разлива и кат се застоява в летний пек, разнася тя навред зараза жива. Там дивата девица в своя бег обширна гола суша е съзряла, къде не е имало жив човек. В таз суша с своите люде се е спряла далече от човешко общество, и там до свойта смърт е тя гадала. Туй място от самото естество зарад водите, що са окол текли, тъй лесно за отбрана е било, че скоро люде много там се стекли, над гроба неин основали град и Мантова за нея го нарекли. Той многолюден бил е и богат, додето Казалоди лековерни не бе се вплел чрез пагубен преврат на Пинамонте в замислите черни. Така градът ми основан е бил и всички други разкази — неверни — за тебе нека бъдат.“ — „Вожде мил, чрез тебе истината мен говори, и кой пред мене би се осмелил за туй, кое ми тук разкри, да спори? Кажи ми, има ли всред таз тълпа таквиз, кои да са познати горе?“ Отвърна ми поета с тез слова: „Посред онез, що тамо са се сбрали, виж онзи, кому гъстата брада се спуща по плещите изгоряли: кога в земята дивна на Парнас деца на нянка само са остали от юг до север, той с Калхас в Авлида крайбрежна знак са дали, че за отплуване дошъл е час. Там Еврипил са него наричали: кои са чели моите песни кат теб, туй име тамо са срещали. А онзи дребний, който там страни, е Скот Мишел: с лъжлива си наука той вред е бил достигнал да гърми. Бонати, виж, Асденте, който тука със плач скърби, че е оставил там иглите си и кожите, и чука. Онези виж, що идат нанасам: те вещици били са на земята и за магиите си тук мислят с срам. Но следвай ме сега, защо луната на край на своя път е и клони веч скоро, зад Сезилия богати, да зайде в океанските вълни. В небето снощи пълна тя светеше, кога в лесът се бе — загубил ти.“ Приказваше тъй с мене и вървеше.