Читать «Божествена комедия — Ад» онлайн - страница 26

ПЕСЕН ПЕТНАЙСЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ. Като продължават своя път покрай Флегетон. поетите срещат тълпа от грешници, които са се провинили в насилие против природата Между тях Данте вижда учителя си Брунето Латини, който отива с него до известно време и в разговора си с него му предсказва бедствията и славата, които го очакват, и му обажда имената на някои от своите нещастни другари.

Брегът, по който тук вървиме ний между горещий пясък и реката, издига се и надалек се вий кат тия зидове, кои земята холандска защищават от бесът на морските талази; но реката, коя е тук направила брегът, по нисък и по-слаб го построила. Далеко бяхме вече от лесът, кога, подгонена от тайна сила, тълпа от грешни идеше към нас и всякоя душа бе устремила тъй поглед в нази както в късен час, кога в небе нов месец се възкачи, се взират люде отдалеко в вас. Премигаха те с своите клепачи, както примигуват кога игла при свещник вдянват старички шивачи. Една от тях през тъмната мъгла взира се дълго в мене позна ма, и кат подръпна моята пола, извика: „Чудо ли или измама е туй, което виждам?“ Поглед взрях тогаз с душа от удивленье няма в печалний грешник и кат го познах, при всичко че от пламъка лицето бе прогоряло, с поклон аз казах: „О, теб ли виждам тука, сер Брунето?“ „Да, аз съм — с жален глас отвърна той — и прошка, моля ти се, дай ми, дето ще дойда малко с тебе, сине мой, и ще оставя жалната дружина, коя кат мен се мъчи в тоя зной.“ „Искал бих — казах — тука с теб двамина да седнем, стига да ми позволи певеца, кой ме води в таз пустиня.“ „Тоз, кой от другите се отдели — подзе Брунето — и се спре, о, сине, стои под огнените тез сгрели недвижим после цели сто години; но ти върви, по теб ще те следя; нек жалното туй шествие отмине, ще тичам после и ще се вредя пак между тях.“ Не смеех да оставя брега от страх от зноя, но да угодя на грешника, наведох ниско глава и тръгнах тъй до него кат човек, кой скромно почит другиму отдава. Подзе: „По какъв жребий, своя век преди да си довършил на земята, дошъл си тука, дето в мраз и пек страдай без мир на грешните тълпата, и кой те води тука в тези тъми?“ „Там бях — отвърнах, — дето грей зората, но пътя, кой минават наште дни, не бях аз извървял наполовина, кога в пуст дол залутах се сами. Видях път стръмен, но у мен изстина дух, вяра, да отида нанапред. И пак се връщах в мрачната долина. Тогаз пред мен яви се тоз поет и бодрост като ми внуши и сила, поведе ме в подземний адски свет.“ „Следи звездата, що те е водила, теб слава обещава един ден, освен ако духа ми е мамила надеждата, коя будил си в мен. И още, да не бе ме грабнал гроба, като виждах как си щедро одарен, помогнал бих ти в твойта млада доба; но тоз народ, кой в твоя роден град е слязъл от Фиезоле, кой с злоба и с слепота душевна е познат, за твойто благо срещу теб ще стане и ще те накърми с печал и яд: лозата, коя с светлина се храни, не може между тръне да вирей; там алчност, завист, гордост са събрани, но чист от тез пороци ти живей. Съдбата готви чест велика тебе и всяка партия ще пламеней от жажда да те счита в едно с себе, но ти далече стой от тая смрад: между си нек вилнее и се требе фиезолската нечестива гад, но нек остави това диво племе фиданките отрадни да цъфтят, в кои светеното живее семе, което е посеял тамо Рим. Добро, що има, от онуй е време!“ „Гласът ми да би бил — извиках — чтим там горе. щеше йощ зора да те огрява, ти. кой наставник бил си ми любим! Доде живея, няма да забрава, че с обич бащинска учил си нас как человек се увековечава; с любов и почит жарка моя глас вред добрините твои ще разкрие. Това, що чух от тебе в тоя час, от моя ум не ще да се изтрие и ще го кажа на оня, чийто взор въз всяка тайна може да пробие. Не първи път в печалний тоз простор подобно слушам ази предсказане, — но стига нивга да не дам позор над мен да падне, какво ще нек стане, стрелите съм готов да претърпя най-люти на съдбата без роптане.“ Поета, който в горката тълпа вгледал се беше, си възви очите към мен и каза харно да втълпя в сърцето туй, що чуха ми ушите. С Брунето разговора пак подзех: попитах, ако има знаменити между онез, кои съгледал бях до него, нещо за тях да ми каже. „Да, има, отговори, между тях такива, за кои да знаеш важи- На другите тъй броят е голям, не бих могъл, макар да исках даже, добра ил лоша вест за тях да дам. Като книжовници са се славили ил сан духовен са имали там: едни пороци тях са опятнили. Да би могъл да вникнеш в тая сган, пред твоя поглед биха се вестили Франческо от Акорсо, Присциян и онзи, кой престъпно обезчести с живота си позорни своя сан и затова от Арно го премести слугата на слугите в Бакильон, де, без до гроб да се разкай и свести, прогнили си кости остави он, но да остана повече, не смея, на тълпа нова слушам горкий стон, а аз не мога да отида с нея; за моето «Съкровище» смисли, в което на земята йощ живея.“ При тия думи той се отдели и затърча в пустинята проклета кат онез, кои най-бързи са били в игрите на Веронските полета.