Читать «Божествена комедия — Ад» онлайн - страница 24

ПЕСЕН ЧЕТИРИНАЙСЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ: Третият отдел от седмия кръг, дето стигат поетите, е една поляна, насипана с нажежен пясък, над която ад пит едри огнени пламъци. Там се наказват ония, които са извършили престъпление против Бога, против природата и против обществото. Между първите Данте среща Капанео. Дохождат подир това до една огнена река и Виргилий обяснява тайнственото произхождане на реките, които текат в подземния свят.

Накара ме любов към родний. Край да събера покъсаните ветви. Дървото йощ се чуйше, че ридай с въздишки, пререкания и клетви, а аз по стъпките на вожда мил веч готвех се да гледам нови жертви, кои гняв Божи тука е хвърлил. В пустиня ние се найдохме дива, де нивга стрък зелен не е побил: наоколо лесът се в кръг извива и с сухи си дървета прави он венец на таз долина песъчлива, подобна на оназ, коя Катон газил е под нозете си в Либия. О Божа мест! Неумолим закон! Как трябва да ти се боят ония, кои би чели туй. що виждам днес! Отвред печална вейше страхотия. Души безчет, кат листче есенес от вятър мразовит в леса капнали, с глас плачеха над горката си чест. Едни тук бяха по гърба легнали, едни се бяха свили на кълбо, а други тичаха кат побесняли, и те най-много бяха на число, а най-малцина тези, що лежеха, но те по-люто сещаха тегло и с викове по-горестни пищяха, Над тая горка сган, всред лютий пек. полека капки огнени валяха, както вали на планината снег при тихо време. Пламъци видял е да падат тъй на Инд на стари, брег Великий Александър, който дал е там заповед на своята войска с нозе пръстта да тъпче и възпял е да се не палят парите така, кои са излизали от земята. О, горки грешници! С една ръка и с друга, без почивка, от телата изтърсваха тез пламнали стрели, кои се спущаха из мрачината и караха ги от болежки зли да скачат и реват със глас ужасно. О, вожде, кой в най-тъмните ъгли на пъкъла ме водиш безопасно, кажи ми, моля, кой е онзи там — попитах ази, — който тъй безстрастно лежи всред пясъка, надмен и ням, като че болки той не претърпява на дъжда огнен от парливий плам? Щом грешника зачу, че дума става за него. даде ни сами ответ: „Мен огън никакъв не ме смущава. Такъв съм тук, какъвто бях в онзи свет; нек гръмовержеца ме прострелява и нека ме измъчва страшен глед, вулкана в помощ нека призовава, Циклопи всички нек стрели коват във Монжибело, нека се раздава на всички наковални там шумът, като при Флегра в страшното сражение; над мен не излива си гневът: не ще постигне нивга свойто мщение!“ Учителят извика с глас тогава: „О, Капанео, няма ли смирение да земеш ти от никакъв урок? За твойта гордост твоя бяс по-люта е казан и от жребия жесток, за които тука твоя дух се лута.“ А после каза мене с глас по-мил: „Тоз дух, кой с тебе гордост си нечута и тука е донел, се е числил между царете, от кои град Тива е дълго някога обсаждан бил; презрял е Бога с смелост нечестива, и чу ти, че презира го до днес, но казън зла душа му горделива намира в собствений си глупав бес. Сега върви внимателно след мене и пътя дръж покрай самия лес.“ Пред нази скоро там с вълни червени поточе едно малко се яви и в мен подигна страх и изумление: от голий лес излиза и върви далек по жежкий пясък в тъмнините; брега не кичат никакви треви; от камък са леглото и страните, и всичко там от кръв се аленей. „Откак си влязъл в тоз край страховити през портата, която вечно зей и всекиму свободен вход открива, каквото и да си видял, бледней пред таз река, коя кат смок увива горещий пясък с своите вълни и в себе всички пламъци попива“ — към мен тез думи вожда устреми и смисълта, която в себе крият, помолих ази да ми обясни. До днес слова му в моя ум се вият: „Далечен остров има с име Крит, кого морета две с вълни си мият, безславен днес, а нявга знаменит; там цар блажен е някога управа творил над век невинен и честит. Там Ида планина се възвишава, с реки богата нявга и с гори; но слънцето сега не осветлява ни цвят, ни дърво с своите зари: полите й безплодни са и голи. Отрок ек мили Рея там укри, а после Хорифанти тя помоли край него постоянно да реват; тъй че предпазиха го от неволи: заглъхваше му в техний вой плачът. Грамаден великан всред планините издига се, тъй стар като светът: обърнат към Дамьета е с плещите, а погледа му в Рим е устремен. Главата му е от злато, гърдите, ръцете от сребро, от мед излен е кръста, от желязо е ногата му лява, десний крак е построен от глина и със него на земята той стъпя. С пукнатини зей отвред телото негово освен главата и сълзи леят се от тях безчет, кои през тайни пътища минуват и кат се спущат в тоз подземен свет, Стикс, Ахерон и Флегетон те образуват; а после, като минават тоз усой, в най-долний кръг в Коцита вкуп нахлуват Кога млъкна, попитах вожда свой: От наший свят потока като иде, защо пръв път се нам явява той?“ Каза: „Тоз край, де Божиите обиди наказват се, е кръгъл; затова при всичко че се пътя дълъг види и скоро с тебе щем се озова там, де ще срещнем горест и печали, които не изказват се с слова, цял кръг не сме досега извървяли, ти прочее не се чуди — неща очи ти нови, ако би съзряли в тез жилища печални на скръбта.“ „Но Флегетон — попитах ази — де е и Лета?“ Отговори с тез слова; „Пред теб е Флегетон, а Лета лее вълни си тамо, де простений грех надежда блага вижда да свет забвение душите черпят в тех. Но ти сега върви край бреговете оттук ще те прекарам аз с успех: там пламъците гаснат под нозете.“