Читать «Горчива орис» онлайн - страница 205

Прибра се вкъщи и върна на място оръжието, а после се обади на Чарлс.

— Искам да те видя — каза тя настойчиво. Нямаше намерение да му разказва по телефона, защото можеше някой да ги подслушва, но искаше той да разбере какво щеше да направи. Беше си изгубила ума. За известно време, но благодарение на Господ се вразуми.

— Може ли да почака до обяд?

— Добре. — Тя още трепереше от случилото се. Вече можеше да е арестувана и да е поела пътя към доживотния затвор. Тя не можеше да повярва, че е била толкова глупава. Но онова, което я бе тласнало към подобна постъпка, бяха лъжите, мъката, унижението и излагането.

— Добре ли си? — той изглежда бе притеснен.

— Добре съм. Много по-добре, отколкото напоследък.

— Какво си направила? — пошегува се той. — Уби ли някого?

— Всъщност, не. — Тя беше малко учудена.

— Ще се срещнем в „Ла Риваж“ в един часа.

— Ще бъда там. Обичам те.

От доста време не бяха обядвали заедно навън и тя се зарадва, когато го видя да влиза. Вече го чакаше. Той си поръча чаша вино, тя никога не пиеше на обяд и рядко на вечеря. После си поръчаха обеда. Когато свършиха, тя шепнешком му разказа какво се е случило. Чарлс пребледня, докато я слушаше. Направо се вцепени. Тя знаеше колко неправилно е постъпила, за миг, само за миг, се бе заблудила, че си струва.

— Може би Мат е прав като казва да слушам, защото иначе ще ме застреляш — прошепна на свой ред той и тя се засмя.

— И не го забравяй. — Ала тя си знаеше, че никога няма да направи нищо подобно. Това бе само миг на сляпа лудост, но дори във върховния момент от гнева си тя не стреля и сега беше доволна. Маркъс Андерс не заслужаваше такова усилие.

— Струва ми се, че това до голяма степен обезсмисля онова, което щях да ти кажа. — Той не можеше дори да си представи ужаса, ако тя бе застреляла Маркъс Андерс. Дори не можеше да понесе мисълта, макар че разбираше провокацията. Не беше сигурен какво би направил той самият, ако го срещнеше. Ала благодарение на Бога тя се бе вразумила. Това бе още едно потвърждение, че той постъпваше правилно. Решението дори не бе трудно за него. — Оттеглям се от кампанията, Грейс. Не си струва. Не е хубаво за нас. Достатъчно преживяхме. Не ни трябва повече. Това ти казах в Ню Йорк. Искам да си върнем нашия живот. Оттогава непрекъснато мисля за това. Колко още трябва да платим? Каква ще е цената на славата?

— Сигурен ли си? — Тя се чувстваше неудобно, че той се отказва от политиката заради нея. Нямаше да кандидатства и за конгресмен и ако не участваше в надпреварата за сенатор излизаше от политиката, поне за известно време, а може би дори завинаги. — Какво ще правиш?

— Ще намеря какво — усмихна се той. — Шест години във Вашингтон е дълъг период. Мисля, че ни стига.

— Ще се върнеш ли някога? — попита тя тъжно. — Ще се върнеш ли?

— Може би. Съмнявам се. Цената е твърде висока за някои от нас. Има хора, които никога нямат проблеми. Но ние не сме от тях. Миналото ти е твърде мрачно, много хора проявяват злоба към нас. Мисля дори, че само отношенията ни и децата карат мнозина да завиждат. Никак не са малко жалките и нещастни завистници по света. Не може непрекъснато да ни притесняват. Но човек не е в състояние да се пребори с тях завинаги. На петдесет и девет години съм и съм уморен, Грейс. Време е да се прибираме вкъщи. — В момента, когато тя заплашваше Маркъс Андерс, че ще го убие, Чарлс вече свикваше пресконференция за следващия ден. Иронията бе учудваща.