Читать «Горчива орис» онлайн - страница 179

— Когато бях малка, на възрастта на Мат, баща ми се държеше много лошо с майка ми и я биеше — обясни тя спокойно, но с голяма тъга.

— Искаш да кажеш, че я е удрял? — Матю бе разширил очи от учудване, Грейс кимна сериозно.

— Да, той много я удряше и я нараняваше. Биеше я продължително и тя се разболя много, много лошо.

— Защото той я е биел? — отново попита Матю.

— Вероятно не. Просто се разболя. От рак, като майката на Зак. — Всички познаваха приятеля на Андрю. — Боледува дълго, четири години. И докато тя боледуваше, понякога той биеше и мен… правеше и други ужасни неща… продължаваше да бие и майка ми. Въобразявах си, че ако му позволя да ме наранява… — Очите й бяха пълни със сълзи и тя се задушаваше, а Чарлс стискаше ръката й все по-силно, за да я окуражи. — Мислех, че ако му позволя да нарани мен, няма да нарани нея толкова много… затова му позволявах всичко, което искаше… беше ужасно… а после тя умря. Бях седемнайсетгодишна и в нощта след погребението й… — тя затвори очи, после ги отвори отново, решена да довърши историята, която не искаше нейните деца да научат никога. Ала сега знаеше, че е длъжна да им я разкаже, преди някой друг да го е направил. — В нощта след погребението той отново ме би… много… силно… нарани ме чудовищно и аз бях много уплашена… спомних си за пистолета, който мама държеше в нощното шкафче до леглото си и го сграбчих… мислех само да го сплаша — тя вече ридаеше, а децата я гледаха изумени и безмълвни, — не знам какво съм си мислела… бях толкова уплашена, не исках той да ме наранява повече… боричкахме се за оръжието… то гръмна по случайност и аз го застрелях. Той почина същата нощ. — Тя пое голяма глътка въздух, Андрю я гледаше вцепенен.

— Ти си застреляла баща си? Ти си го убила? — попита Андрю и тя кимна. Имаха право да знаят. Не искаше да им казва за изнасилванията, ако не се наложеше.

— Беше ли в затвора? — поинтересува се Матю, заинтригуван от историята. В нея имаше полицаи и престъпници, беше като онези филми по телевизията. Стори му се интересно, освен в онази част, дето той я е биел.

— Да — отговори тя тихо, погледна дъщеря си, която до момента не бе казала нищо. — Влязох за две години в затвора, после ме пуснаха, но останах в Чикаго, защото имах още две години условна присъда. След което всичко свърши. Преместих се в Ню Йорк, запознах се с баща ви, оженихме се и оттогава живеем щастливо. — Всичко изглеждаше много просто през последните петнайсет години, а сега отново щеше да е трудно. Но нищо не можеше да се направи. Бяха се изложили на показ покрай политическата кариера на Чарлс и сега трябваше да платят висока цена за това.

— Не мога да повярвам — рече Абигейл, вторачена в нея. Ти си била в затвора? Защо никога не си ни казала?

— Не мислех, че ще се наложи, Аби. Не се гордея с тази история. Тя е много болезнена за мен.