Читать «Нещото в камъка» онлайн - страница 32

— Ти откъде дойде? — попита той. — Ние се трепем тук да го търсим и рискуваме, а той…

— О, я се прибирай вкъщи! — извика възмутен шерифът. — Цялата тая работа е доста гнила. Ще ми трябва време, за да я разнищя.

Дейниълс протегна ръка към момчето, което навиваше въжето.

— Предполагам, че това е моето въже — рече той.

Изненадан, младежът безропотно му го подаде.

— Ние ще минем през гората — рече Бен. — Така скъсяваме пътя.

— Лека вечер, господа — рече шерифът.

Той и Дейниълс заслизаха бавно по стръмнината.

— Дейниълс — рече шерифът, — не ми разправяй, че си се разхождал в тази виелица. Ако беше, по дрехите ти щеше да има много повече сняг, отколкото сега. Изглеждаш така, сякаш току-що си излязъл от нечия къща.

— Е, навярно не съм се разхождал точно тук — каза Дейниълс.

— Ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш къде беше? Нямам нищо против да си върша работата така, както аз я разбирам, но мразя да ме правят на глупак, когато си изпълнявам служебния дълг.

— Шерифе, не мога да ви кажа. Извинете, но просто не мога.

— Добре тогава, ами въжето?

— Въжето си е мое — отвърна Дейниълс. — Бях го загубил.

— Предполагам, че и по този въпрос нищо не можеш да ми кажеш.

— Така е.

— Знаеш ли — рече шерифът, — през всичките тези години с Бен Адамс съм си имал доста неприятности. И направо не ми се мисли, че същото ще бъде и с тебе!

Двамата изкачиха хълма и пред тях се показа къщата на Дейниълс. Колата на шерифа бе спряла отстрани на пътя.

— Ще влезете ли? — попита Дейниълс. — Можем да пийнем по нещо.

Шерифът поклати глава.

— Някой друг път — рече той. — Може би съвсем скоро. Мислиш ли, че в пещерата има нещо, или Бен само си въобразява? Ама голямо шубе е той…

— Навярно няма нищо — отвърна Дейниълс. — Но ако Бен си е помислил, че има, може и да е истина. Онова, което е било във въображението му, може да е било също толкова истинско, колкото ако имаше нещо в пещерата. Шерифе, всички ние се движим сред неща, които са до самите нас и които никой не вижда.

Шерифът му хвърли бърз поглед и рече гневно:

— Дейниълс, какви ги приказваш?! Какви са тия неща, дето ходят до тебе и ти душкат задника?! И защо се напъха в оная забравена от бога дупка? Какво става тук?!

Той обаче не дочака отговор, а влезе в колата, запали мотора и запраши надолу по пътя.

Дейниълс стоеше срещу вятъра и гледаше как светлинките на стоповете се изгубват в снежния мрак. Той поклати глава озадачен. Шерифът бе попитал нещо, а не бе изчакал за отговор. Може би той просто не желаеше отговор на въпроса си.

Дейниълс се обърна и тръгна нагоре по заснежената пътека към къщата. Искаше му се да хапне нещо и да изпие чаша кафе. Но първо трябваше да си свърши работата — да издои кравите и да нахрани прасетата. Кокошките трябваше да почакат до сутринта — беше твърде късно за тях. Кравите сигурно чакаха при вратата на обора. Бяха чакали дълго, а не трябваше да ги оставя толкова дълго.

Той отвори вратата и влезе в кухнята.

Нещо го чакаше там. То се бе настанило върху масата, или трепкаше така ниско над нея, та изглеждаше, че сякаш е седнало отгоре й. Огънят в печката бе изгаснал и в стаята бе тъмно, но създанието искреше.