Читать «Всички капани на Земята» онлайн - страница 29

Ричард Дейниъл спря по средата на улицата и се огледа, а кучето клекна и започна да го следи с очи. Самото време сякаш бе спряло. Селцето изглеждаше съвсем изолирано от цялата вселена — един уловен миг, една откъсната педя земя, открояващи се ярко със своята неумолима реалност и значимост.

Застанал там, той усети селото и хората в него така, сякаш бе извикал диаграма в съзнанието си. Макар че имаше ли всъщност диаграма, той не знаеше.

Изглеждаше така, сякаш селото бе Земята — една трансплантирана земя с нейните исконни проблеми и вечни надежди, едно семейство от народи, които приемаха съществуването си с готовност, увереност и вътрешна сила.

Някъде надолу по улицата се чу скърцане на каруци и след миг те се показаха иззад завоя. Бяха три, натоварени до горе със стока и упътили се към кораба.

Ричард Дейниъл стоеше неподвижен и ги чакаше. През това време кучето се приближи още малко към него, седна и го загледа, ала все още нащрек.

Каруците го приближиха и спряха.

— Главно фармацевтични материали — рече човекът, седнал най-отгоре в първата каруца. — Това е единствената ни стока, която си струва доставката.

— Виждам, че имате голямо производство — каза му Ричард Дейниъл.

Човекът поклати глава.

— Не е много. Почти три години тук не е идвал кораб. Сега ще трябва да чакаме още три, а може би и повече, докато дойде друг.

Мъжът се изплю на земята и продължи.

— Понякога ни се струва, че сме запратени чак на края на света и от време на време се питаме дали изобщо някой се сеща за нас.

В далечината се чу гневният глас на капитана, който крещеше нещо.

По-добре идете и предайте стоката си — каза Ричард Дейниъл на човека. — Капитанът така се е ядосал, че може и да не ви чака.

Мъжът тихо се засмя.

— Така е, от него зависи — рече той, дръпна поводите и дружелюбно зацъка с език на конете. — Качи се тук при мене — додаде мъжът. — Или може би искаш да повървиш?

— Няма да дойда с тебе — отвърна Ричард Дейниъл. — Оставам тук. Така кажи на капитана.

Защото тук имаше болно дете, което плачеше, имаше и радио, което трябваше да се поправи. Трябваше да се планира и направлява бъдещата култура. Имаше много работа. Това място тук от всички други, които беше видял, имаше истинска нужда от него.

Мъжът отново се изкиска.

— На капитана никак няма да му се хареса.

— Тогава му кажи да дойде в селото, за да поговорим — рече Ричард Дейниъл. — Аз съм робот на себе си. Нищо не дължа на капитана. Разплатил съм се за всичко.

Колелата на каруцата се завъртяха и човекът още веднъж дръпна поводите.

— Чувствай се като у дома си — рече той. — Ще се радваме да живееш сред нас.

— Благодаря, сър — каза Ричард Дейниъл. — Драго ми е, че ме искате.

Той стоеше отстрани на пътя и гледаше как каруците отминават. Колелата им вдигаха пушилка от фир, лютив прах, който се носеше из въздуха.

„Чувствай се като у дома си“, беше казал човекът и в думите му имаше много дълбочина и топлина. Доста време бе минало, откакто някога Ричард Дейниъл бе имал дом.

Възможност да си почива и да натрупва знания — ето от какво се нуждаеше. А също и от възможност да служи, защото сега той знаеше, че тази е неговата мисия. Тази може би беше истинската причина, поради която оставаше. Хората тук се нуждаеха от него… А на него, колкото и странно да изглеждаше, му бе необходима точно тази тяхна нужда. Тук, на тази подобна на Земята планета поколение след поколение щеше да израсне една нова Земя. И може би, стига да имаше достатъчно време, той щеше да предаде на хората тук всички умения и знания, които откриваше в себе си.