Читать «Всички капани на Земята» онлайн - страница 28

Човекът имаше набраздено и загрубяло от слънцето лице, не се бе подстригвал от доста време, а от няколко дни не се бе и бръснал. Дрехите му бяха груби и с петна от пот, ръцете му — силни, ала несръчни. Не бяха свикнали на тежък труд.

— Не е много — отвърна мъжът, — но ще трябва да почакате, докато го донесем. Никой не ни предупреди, че идвате. Радиото ни се счупи.

— Идете да го докарате — рече Ричард Дейниъл, — а аз ще се заема с разтоварването.

Беше разтоварил наполовина, когато капитанът влетя в трюма, вбесен. Започна да крещи, че това на нищо не приличало и колко още трябвало да чакат?

— Бог ми е свидетел, че със самото спиране тук сме на загуба!

— Сигурно е така — съгласи се Ричард Дейниъл, — но вие сте знаели това, още щом сте приели товара. Ще има и други доставки, а добрата воля е нещо…

— Добрата воля е вятър работа! — изрева капитанът. — Откъде да бъда сигурен, че ще ми се наложи пак да кацам тук?!

Ричард Дейниъл продължи да разтоварва.

— Ей ти! — изкряска капитанът. — Я иди в селото и им кажи, че няма да ги чакам повече от час…

— Ами разтоварването, сър?

— Ще накарам екипажа да се заеме. Хайде, тичай!

И така Ричард Дейниъл остави разтоварването и тръгна надолу към селото.

Прекоси ливадата, разположена между космодрома и селото, следвайки коларския черен път. Беше приятна разходка. Той с изненада осъзна, че сега за първи път от толкова време стъпваше на твърда земя, откакто бе напуснал планетата на роботите. За миг се запита какво ли бе името й, защото така и не разбра. нито пък разбра значението й — защо имаше роботи и какво правеха там. Запита се също дали бяха намерили Хюбърт, а сърцето му трепна виновно при тази мисъл.

„И къде ли се намира Земята сега?“, запита се Ричард Дейниъл. В каква ли посока беше и на какво разстояние? Макар че всъщност нямаше значение, защото той беше приключил със Земята.

Беше избягал оттам и бе спечелил нещо с бягството си. Беше избегнал всички капани на Земята и всички клопки, които Човекът му бе устроил. Каквото и да притежаваше, то си беше негово и можеше да прави с него каквото си поиска, защото Ричард Дейниъл не беше робот на никого, макар и капитанът да мислеше иначе.

Той прекоси ливадата, забелязвайки, че тази планета много приличаше на Земята. В нея се усещаше същата мекота и простота. Имаше простор и свобода.

Ричард Дейниъл влезе в селото и долови тихия ромон на реката. Някъде далече се носеше детска глъч, а в една от колибите жално и безпомощно плачеше болно дете.

Когато минаваше покрай колибата с дремещото куче, то се събуди, приближи се тихо до портата и започна да ръмжи. Отмина, ала кучето го последва на прилично и безопасно разстояние като продължаваше да ръмжи.

Есенна притома се стелеше над селото с усещане на златножълти листа и лавандулов дъх. Между виковете на болното дете и детските крясъци в далечината се възцаряваше благодатен покой.

На прозорците се показаха жени, които поглеждаха към него. Други излизаха пред портите си. Кучето все още го следваше, но вече не ръмжеше, а само любопитно мърдаше вирналите си уши.