Читать «Всички капани на Земята» онлайн - страница 13

Доплака му се, ала той не умееше да плаче, пък и беше твърде възрастен, за да легне върху кораба и лудо да заблъска с крака по корпуса му.

Ричард Дейниъл седеше и гледаше слънцето, което приближаваха и най-накрая видя някаква планета. Той бе сигурен, че тя е крайната цел на тяхното пътуване и дори успя да се запита коя ли беше тази планета и колко ли отдалечена беше тя от Земята.

Усети леко загряване, докато звездопланът се носеше въртеливо през атмосферата, убивайки скоростта. Почувства се ужасно, когато корабът подобно на спирала се вряза в гъстата, газообразна материя, приличаща на супа. Такава беше атмосферата тук — съвсем различна от тази на Земята. Ричард Дейниъл стискаше здраво металните скоби, обгръщан от газовете на ракетните двигатели, докато звездопланът се насочваше към площадката за кацане. Приземи се благополучно, бързо скочи от кораба и потъна в мъглата преди някой да го е видял.

Вече на безопасно разстояние, Ричард Дейниъл се обърна и погледна към звездоплана. И въпреки че успя да го зърне през вихрените облаци от газове, той все пак го видя ясно, но не като действителна структура, а като диаграма. Погледна я изненадан. Имаше нещо грешно в диаграмата, нещо което не биеше много на очи — сякаш някаква нейна част не бе съвсем както би трябвало да бъде.

Ричард Дейниъл чу бумтенето на товарните влекачи, упътили се към звездоплана, и диаграма или не, той си плю на петите. Потъна още по-дълбоко в мъглата, описвайки широка дъга и отдалечавайки се колкото е възможно повече от кораба. Най-сетне стигна края на космодрома, където започваше градът.

Озова се на някаква улица и тръгна бавно по нея… но и в града като че ли нещо не бе както трябва.

Срещна няколко забързани робота, които изглеждаха прекалено заети, за да си губят времето. Ала не срещна никакви човешки същества.

Внезапно Ричард Дейниъл разбра, че точно това не бе наред в този град — той не беше човешки.

Нямаше ги и типичните за човешките същества сгради — нито магазини, нито къщи, нито църкви, нито ресторанти. Имаше паянтови навеси и бараки за складиране на съоръжения и машини, огромни, дълги складови помещения и гигантски заводи. Но това бе всичко. Беше пусто и мрачно място в сравнение с улиците, които бе виждал на Земята.

Той разбра, че това бе град на роботи. А и планетата също бе на роботи — свят, който бе забранен за хората, и където хората не можеха да живеят, но толкова богат на природни ресурси, че нямаше как да не бъде използван. А отговорът на това бяха роботите.

„Имам късмет“, каза си Ричард Дейниъл. Късметът му още не му бе изневерил. Той бе буквално захвърлен в едно място, където би могъл да живее без човешка намеса. Тук, на тази планета щеше да бъде сред свои.

Ако, разбира се, точно това искаше. И Ричард Дейниъл се запита дали наистина го желаеше. Зачуди се какво ли точно искаше, защото до сега не му бе останало време да си зададе този въпрос. Беше твърде много ангажиран с бягството си от Земята, за да може да мисли много за това. През цялото време знаеше от какво бяга, но не бе много наясно към какво бягаше.