Читать «Големият преден двор» онлайн - страница 13

Тейн продължаваше да стърже. Чистият участък беше вече колкото разперена длан.

Не беше никакъв метал — можеше да се закълне в това. Приличаше на непрозрачно стъкло — като чашите и купите от млечно бяло стъкло, които вечно търсеше по магазините и за които хората бяха готови да дадат луди пари.

Тейн затвори ножчето си, прибра го обратно в джоба си и клекна до продълговатия обект, който Таусър бе открил.

Убеждението му се затвърди: каквото и да бе онова нещо, което живееше с него, то бе дошло с това чудо тук. „Дошло е от космоса и от някакво друго време“, помисли се Тейн и се изненада от тази си мисъл, защото преди никога не му бе хрумвало такова нещо.

Той взе лопатата си и започна отново да копае като този път копаеше надолу, следвайки извитите форми на чуждото и непознато творение, полускрито в земята.

Докато копаеше, Тейн се чудеше какво да прави. Дали да каже на някого за това нещо… и трябваше ли изобщо да казва? Може би най-умното разрешение би било да покрие отново цистерната с пръст и… ни лук ял, ни лук мирисал…

Естествено Бийсли щеше да се разприказва, но никой в селото не му обръщаше внимание, защото всички в Уилоу Бенд знаеха, че той е смахнат.

Най-сетне Бийсли се върна. Носеше три нескопосано приготвени сандвича и еднолитрова бутилка мляко — почти пълна.

— Ами ти много се забави — рече раздразнено Тейн.

— Случи се нещо интересно — обясни Бийсли.

— Какво?

— Ъъъ, пристигнаха три камиона и пренесоха в мазето ти някакви тежки предмети. Два-три големи шкафа и какви ли не други вехтории. А знаеш ли какво направих ас телевизора на Аби? Ами те го взеха! Казах им, че не бива, но те въпреки това го отнесоха.

— Забравих — рече Тейн. — Хенри каза, че ще ми изпрати компютъра, а аз съвсем забравих.

Тейн изяде сандвичите, разделяйки ги с Таусър, който с много жар и пръски кал изрази благодарността си.

Като свърши, Тейн се изправи и взе лопатата си.

— Хайде на работа — рече той.

— Ами онези неща в мазето?

— Те ще почакат — отвърна Тейн. — Трябва да довършим това тук.

Когато приключиха, вече бе притъмняло.

Уморен, Тейн се облегна на лопатата си.

Отгоре размерите бяха три и половина на шест метра и нещото бе на три метра дълбочина в земята. Всяка частица на тази цистерна бе от млечно бялата стъклена материя, която звънтеше като камбана, щом човек я чукнеше с лопата. „Сигурно са дребни същества“, помисли се Тейн, „ако са много и ако трябва да живеят в такова пространство. И особено щом трябва да прекарат дълго време в него.“ Такава теория разбира се съвпадаше с фактите, защото, ако те не бяха малки на ръст, сега не биха могли да живеят в пространството между таванските греди на мазето му.

„В случай, че наистина живеят там“, каза си мислено Тейн, „и ако всичко това не е само едно предположение.“

Но дори и да бяха живели в къщата, те навярно я бяха напуснали, защото Таусър ги бе подушил, чул или усетил по някакъв начин сутринта, ала същата вечер не им бе обърнал никакво внимание.