Читать «Лека нощ, мистър Джеймс» онлайн - страница 5

За себе си Джеймс бе сигурен, че никога не би му хрумнало такова нещо. Ала старият капитан на космически кораби беше човек, когото Джеймс познаваше и от когото се възхищаваше заради предишната му слава. Той бе човек, който нямаше нищо против да изкара по някой друг честен или нечестен долар и все пак, въпреки всичко бе мъж, на когото можеше да се разчита. Извършваше работата, за която му се плащаше и след като я приключеше, си държеше устата здраво затворена.

Джеймс бе пожелал пудли, защото то бе доста интригуващо животно с някои свои тайни, които ако бъдеха разбулени, щяха да открият нови пътища на мисълта, нови начини на подход, можеше да напише нови глави в трудното изследване на чуждопланетни интелекти и навици.

Въпреки всичко това, извършеното от Джеймс бе ужасно, а сега когато звярът бе на свобода, ужасът бе нараснал стократно. Защото не без основание можеше да се допусне, че наследниците на тази раса, които избягалото пудли щеше да наплоди, можеха да унищожат населението на Земята или в най-добрия случай да направят планетата негодна за нейните законни обитатели.

Място като Земята, гъмжаща от милиони хора, щеше да бъде поле на небивало ловно пиршество за зъбите на пудлитата и за мозъците, които управляваха тези зъби. Те нямаше да плячкосват от глад, нито заради чистата лудост от самото убиване, а поради твърдото убеждение, че нито едно пудли нямаше да бъде в безопасност, докато Земята не бъдеше изчистена от всяко нейно живо същество. Те щяха да убиват, за да оцелеят, както би убивал, приклещен плъх… само че те не бяха приклещени никъде другаде, освен в собствените си мозъци, убиващи поради собствената си несигурност.

Ако полицейските отряди претършуваха Земята, за да ги изловят, те щяха да ги открият навсякъде, защото пудлитата бяха достатъчно съобразителни, за да се разпръснат. Те познаваха оръжията, клопките, отровата, а с времето броят им щеше все повече да се увеличава. Всяко едно от тях щеше да ускори пъпкуването си, за да замести с нови десетки или стотици пудлита тези, които евентуално щяха да бъдат убити.

Джеймс предпазливо се приближи до рова, ограждащ клетката, и се спусна в него, стъпвайки върху покритото с тиня дъно. Когато убиха звяра, ровът бе отводнен и отдавна трябваше да бъде почистен, но натрупалата се работа според Джеймс бе попречила това да бъде направено.

Той бавно нагази в калта, опипвайки пътя си с крака и шляпайки из тинята. Най-сетне Джеймс стигна скалистия склон, който извеждаше от рова на уединената клетка.

Застана за миг с ръце върху огромните мокри камъни, ослушвайки се. Опитваше се да задържи дишането си, та звука от вдишването и издишването да не му пречи да чува. Виещото животно се бе успокоило, а нощта бе мъртвешки безмълвна. Или поне така му се строи отначало. Тогава Джеймс чу едва доловимите шумове на насекоми, тичащи през тревата и храстите, чу шепота на листата на дърветата от другата страна на рова и далечното ехо на заспалия град, който дишаше тежко.