Читать «Лека нощ, мистър Джеймс» онлайн - страница 4

Имаше едно място, едно-единствено място в целия град, където един чуждоземен звяр би бил защитен от любопитните хорски очи. Един човек би се сетил, значи едно пудли също. Въпросът беше дали пудлито щеше да се сети, че човекът също знаеше това място. Дали пудлито бе склонно да подцени човека? А ако знаеше вече, че човекът се е сетил, щеше ли да то да потърси друго скривалище?

Джеймс се изправи до кипариса и отиде до тротоара. Табелата с името на улицата, закрепена под една люлееща се улична лампа, му посочваше къде се намира в момента. Мястото бе толкова близо до онова, към което се бе запътил, че той едва ли би посмял да се надява на повече.

II

Зоопаркът утихна за миг, но после се чу такъв вой, че косата на Джеймс настръхна, а кръвта замръзна в жилите му.

След като огледа оградата, той застана до нея притеснен, опитвайки се да разбере какво бе виещото животно. Не можеше да определи. „Най-вероятно е някой нов обитател“, каза си той. Човек просто не беше в състояние да помни всички животни в зоопарка. В него постъпваха все нови и нови образци — странни същества от далечните звезди, за които никой още не бе чувал.

Право пред него имаше клетка с ров, в която само преди няколко дни бе живяло едно невероятно чудовищно същество от джунглите на някой от арктичните светове. При мисълта за животното лицето на Джеймс се навъси. Накрая се бе наложило да го убият.

А сега пудлито бе тук… е, може би не точно тук, но това бе едно от местата, където то би могло да бъде — единственото място в целия свят, където човек и да видеше пудли, не би коментирал, защото зоопаркът бе пълен с редки животни и още една рядкост би възбудила само краткотрайно любопитство. Един обитател в повече би останал незабелязан, освен ако на някой пазач не му хрумнеше да провери животните по списък.

Тук, в тази незаета клетка пудлито би било необезпокоявано и би могло спокойно да се заеме с пъпкуването си и раждането на нови пудлита. Никой не би го обезпокоил, защото същества като пудлито бяха редовните обитатели на това място, отделено в страни. То бе за чужди планетни същества, докарани на Земята, за да може тази кръвожадна, човешка раса да ги гледа и изучава.

Джеймс се спотайваше до оградата.

Хендерсън Джеймс, тридесет и шест годишен, неженен, специалист по чуждопланетна психология, беше официален служител на този зоопарк. Той също така бе нарушил закона с това, че бе доставил и подслонил тук чуждопланетно същество, което бе забранено на Земята.

Джеймс се чудеше защо мисли за себе си по този начин. Защо си правеше характеристика, както бе застанал до оградата? Човек се познаваше инстинктивно… нямаше нужда, нито смисъл да определя мислено качествата си.

Глупаво беше да се захваща с тази пудлиевска работа. Сега си спомни как с дни се опитваше да се отърве от тази идея, борейки се със себе си, преглеждайки всички катастрофални вероятности, които биха могли да възникнат от нея. Ако при него не бе дошъл старият космонавт — ренегат и не му бе съобщил на чашка превъзходно вино, че може срещу известна, доста „тлъста сумичка“ да му достави живо пудли в добро състояние, всичко това изобщо нямаше да се случи.