Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 101

А там не беше Кети — стоеше онзи, който, ако бях малко по-съобразителен, можех да очаквам, че ще е тук — Негово Сатанинско Величие Дявола.

Беше облечен тъй, както го бях видял последния път, а противното му шкембе беше провиснало над мръсната препаска, която му осигуряваше поне минималното благоприличие. Държеше опашката си в дясната си ръка и използваше заострения й връх като клечка, с която човъркаше из дългите си здрави зъби. Беше се облегнал безгрижно на оградата, и забил разцепените си копита в напукания бетон на тротоара, гледаше похотливо тълпата по начин, който направо вбесяваше. Когато ме видя обаче, пусна опашката си, приближи се и ме поздрави като братле, което бе очаквал с нетърпение.

— Здравей, герой, добре дошъл у дома! — протръби той, запътил се с гъвкава походка към мен и разтворил широко ръце. — Завърна се от Гетисбърг, значи. Виждам, че са те халосали здравата. Къде ти превързаха така добре главата? Изглеждаш прекрасно.

Ръцете му ме обгърнаха, но аз се дръпнах. Ядосан му бях, защото очаквах да видя Кети.

— Къде е Кети? — попитах го. — Предполагах, че тя е тук.

— О, малката мома — рече той. — Не се безпокой. Тя е в безопасност. В големия бял замък на върха. Точно над къщата на вещицата. Навярно си го забелязал.

— Ти ме излъга — викнах му гневно. — Каза ми, че…

— Е, прав си, излъгах те — отвърна Дявола, като разпери ръце, за да покаже, че това няма никакво значение. — Това е един от най-дребните ми пороци. Какво е една малка лъжа между добри приятели? Кети е в безопасност, докато ми помагаш.

— Да ти помагам ли?! — възкликнах отвратен.

— Навярно искаш хубавите коли да тръгнат — каза той. — Искаш радиото да проговори. Искаш телефоните да зазвънят.

Тълпата взе да става неспокойна. Приближи се още повече и макар хората да не знаеха какво ставаше тук, всички наостриха уши, когато Дявола спомена за колите и радиото.

Той обаче не им обърна никакво внимание.

— Можеш да станеш герой — заяви той. — Можеш да водиш преговорите. Можеш да направиш големия си удар.

Не исках да бъда герой. Тълпата, усетих инстинктивно, ставаше злобна.

— Ще влезем — продължи Дявола, като посочи с палец през рамо към Белия дом, — и ще си поговорим с тях открито.

— Не можем да влезем — отвърнах. — Няма да ни пуснат вътре просто ей-така.

— Сигурно имаш журналистическа карта и пропуск за Белия дом?

— Да, разбира се. Но това не означава, че мога да вляза по всяко време, когато пожелая. Особено с придружител като теб.

— Искаш да кажеш, че няма да те пуснат ли?

— Не е толкова лесно, както си мислиш.

— Слушай — рече той почти умолително, — трябва да говориш с тях. Владееш техния жаргон и познаваш протокола. Сам не мога да направя нищо. Те няма да ме изслушат.

Поклатих глава.

Двама души от охраната бяха излезли през портала и се приближаваха по тротоара.

Дяволът видя, че гледам през рамото му.

— Неприятности ли? — попита той.

— Така мисля — отговорих. — Пазачът навярно се е обадил в полицията — не, не се е обадил, нали телефоните не работят. Нищо чудно да са изпратили някого да предупреди ченгетата, че тук могат да настанат размирици.