Читать «Плацдармът» онлайн - страница 4

— Няма да сме готови още известно време, капитане — каза Декър. — Роботите току-що започнаха да се разтоварват.

— Добре тогава — съгласи се Кар. — На вашите заповеди, сър.

— Благодаря ви, капитане — каза Декър. Беше съвсем ясно, че иска Кар да си отиде. Но когато Кар се обърна, за да си върви, Декър го повика обратно.

— Какво има, сър? — попита Кар.

— Чудя се нещо… — започна Декър. — Просто се чудя, нали разбирате… Можете ли да си представите да изникне някакво положение, с което Легионът да не успее да се справи?

Лицето на Кар придоби изражение, което беше направо приятно да се наблюдава.

— Боя се, сър, че не разбирам въпроса ви — каза той.

Декър въздъхна и отвърна:

— Така си и мислех.

Преди да падне нощта, роботите бяха разтоварили цялата си работна сила и бяха сглобили повечето машини — достатъчно, за да се образува около кораба малък кръг от точки, в които е разположена алармена инсталация.

Една огнехвъргачка изгори земята на хълма около кораба в кръг с радиус сто и петдесет метра. Един атомен генератор изпълни трудната си задача и изсипа смъртоносните си лъчи върху почвата. Жертвите сигурно бяха неизброими. На някои места пръстта направо вреше, а умиращите животински представители се съпротивляваха само миг, като напразно се мъчеха да избегнат смъртта, която ги покосяваше.

Роботите издигнаха огромни акумулаторни прожектори, които обляха в светлина хълма, и стана светло като ден. Работата продължаваше.

Засега на планетата не бе стъпвал човек.

Вътре в кораба роботите стюарди сложиха маса в салона, така че хранещите се да могат да наблюдават какво става навън.

Когато Декър влезе в залата, целият екипаж с изключение на легионерите, които стояха на постовете си, беше дошъл за поредното ядене.

— Добър вечер, господа! — поздрави той.

Тръгна към комендантското място, докато другите чакаха прави отстрани. Седна и чак тогава се чу шумът от столовете, които придърпваха останалите, за да седнат и те.

Сключи ръце, наведе глава и отвори уста, за да изрече обичайните думи. Спря се тъкмо когато очакваха да заговори и думите, които изрече, се различаваха от онези, които знаеше наизуст и бе казвал хиляди пъти дотогава: „Мили боже, ние сме твои послушници в един непознат свят и сме обладани от опасна гордост. Научи ни на смирение и ни поведи към познание, преди да е станало твърде късно, защото, макар да пътуват надалече и да вършат велики дела, хората си остават деца в твоите очи. Благослови хляба, който ще разчупим. Молим те никога да не ни лишаваш от милосърдието си. Амин.“

Декър вдигна глава и погледна седналите. Видя. че някои от тях са изненадани. На останалите явно им беше забавно.