Читать «Операция „Кели“» онлайн - страница 8

Това беше от страна на другоземеца, каза си докторът, опит да постигне разбиране, да преведе постъпката им на някакъв по-общ език.

А беше ли постигнато някакво разбиране — що-годе разбиране поне? Докторът се съмняваше.

Въпреки че — спомни си той — в основата си другоземците приличаха много на хората. Дори можеха да се шегуват.

Първият другоземец бе казал някаква шега, която бе запомнил. Нещо глупаво, някаква глупост на пръв поглед, но го безпокоеше.

Джанет излезе на верандата и мрежестата врата се затръшна зад нея. Тя седна на люлката.

— Обади се Марта Андерсън — каза тя.

Докторът се захили вътрешно. Марта живееше през пет къщи на същата улица, виждаха се с Джанет по десетина пъти на ден и пак трябваше да й се обажда по телефона.

— Какво искаше Марта? — попита той.

— Да и помогна за кифличките — изсмя се Джанет.

— За нейните прочути кифлички ли?

— Да. За нищо на света не може да си спомни колко мая им е слагала.

Докторът се изхили тихо.

— Предполагам, че с тях печели всичките награди на окръжния панаир.

— Не е толкова смешно, колкото го изкарваш, Джейзън — каза рязко Джанет. — Подобно нещо лесно се забравя. Тя пече най-различни сладкиши.

— Да, май си права — отвърна докторът.

Каза си, че би трябвало да се прибере и да започне да чете списанието, но не му се искаше. Беше толкова приятно да седи навън — просто да седи. Отдавна вече не можеше да си позволи да поседи повечко. Разбира се, неговата е лесна, защото той остаряваше и беше почти на края, но нямаше да е така за някой по-млад лекар, който още не се е издължил за следването и току-що започваше. В Асоциацията се говореше, че ще призоват да се отпуснат субсидии за поддържане на лекарите. Защото все още имаше нужда от тях. Дори и след като бъдат ликвидирани всички заболявания, все още щеше да има нужда от тях. Не биваше да се допусне редиците им да оредеят, защото отново и отново през известни периоди те щяха да бъдат крайно необходими.

Той от доста време се вслушваше в стъпките, които се приближаваха по улицата, а ето, че те внезапно завиха през неговата порта.

Докторът се поизправи на стола.

Може би беше пациент, знаеше, че си е у дома, и идваше да го види.

— Ами това е мистър Джилбърт — извика Джанет изненадана.

Наистина беше Кон Джилбърт.

— Добър вечер, докторе — каза Кон. — Добър вечер, мис Кели.

— Добър вечер — отвърна Джанет и стана да се прибере.

— Няма смисъл да си отивате — обърна се към нея Кон.

— Имам да свърша няколко работи — каза му тя. — Тъкмо се готвех да вляза.

Кон се изкачи по стъпалата и приседна на люлката.

— Хубава вечер — заяви той.

— Много хубава — потвърди докторът.

— Най-хубавата пролет, която помня — продължи Кон, като се приближаваше със заобикалки към това, което трябваше да каже.

— И аз мислех така — рече докторът. — Струва ми се, че люлякът никога не е ухаел толкова силно преди.

— Докторе — подхвана Кон, — както смятам, май ти дължа доста прилична сума пари.

— Дължиш ми малко нещо — отвърна докторът.

— Знаеш ли колко могат да бъдат?