Читать «Къщата на гагарите» онлайн - страница 9

Картината беше сложена в тежка позлатена рамка — не най-добрият избор за подобна творба, помисли той. Имаше и бронзова табелка с названието, но не бе необходимо да се навежда към нея. Знаеше, че там е написано:

БЕЗРАБОТЕН

Дейвид Лойд Латимър

Колко отдавна беше, запита се той. Пет години ли бяха или шест? Спомняше си, че за модел му послужи човек на име Джони Браун. Няколко пъти го бе рисувал, Джони беше свестен мъж. По-късно, когато се опита да го намери, Латимър не откри никаква следа. По обичайните му места край кейовете не го бяха виждали от месеци и, изглежда, никой не знаеше къде се е запилял.

Преди пет или шест години — продадена, за да изкара насъщния, макар че бе смешно да се говори така, кога ли бе рисувал другояче освен за залъка? И ето я тук. Той се опита да си спомни купувача, ала не успя.

В стаята имаше гардероб и когато го отвори, откри закачени в редица чисто нови дрехи, ботуши и обувки, наместени като по конец на дъното, грижливо подредени шапки върху полицата. И всички щяха да са по мярка — сигурен беше. Ония, които бяха заложили капана и примамката, не пропускаха нищо. В скрина до леглото щеше да има бельо, ризи, чорапи и пуловери — такива, каквито би купил той.

„Грижат се за нас“, бе казала Енид, седнала до него на канапето пред буйния огън. Няма никакво съмнение, помисли той. Не им желаеха злото. Всъщност направо ги глезеха.

И логичният въпрос: защо? Защо само няколко души, прецизно подбрани сред стотици милиони?

Той пристъпи към прозореца и се загледа навън. Стаята беше от задната страна на къщата, тъй че пред очите му се разкриваха върхарите на призрачната брезова горичка. Изгрялата луна висеше като млечнобял глобус над мрачната океанска шир. От тази височина се виждаше и белотата на пенестия прибой при канарите.

Каза си, че трябва да намери време за размисъл, време да изясни всичко, да подреди в съзнанието си всички събития, които се бяха случили през последните няколко часа. Нямаше смисъл да си ляга; както беше напрегнат, не би успял и да мигне. Не можеше да размишлява в тази стая, а навярно и никъде другаде в къщата. Трябва да открие спокойно, простичко местенце. Може би ако излезеше да се поразходи за час, та макар и само нагоре-надолу по алеята, би смогнал да подреди мислите си.

Огънят в камината на ателието се бе превърнал в едва мъждукащо сияние сред жаравата, когато той мина край отворената врата.

— Ти ли си, Дейвид? — обади се нечий глас.

Той спря и се върна към вратата. На канапето пред камината се гушеше тъмна фигура.

— Джонатън? — запита Латимър.

— Да, същият. Защо не дойдеш да ми правиш компания? Аз съм стар бухал и често прекарвам дълги самотни часове. Ако искаш, на масата има кафе.

Латимър се приближи до канапето и седна. На масичката стояха чашки и кафеник. Наля си.