Читать «Къщата на гагарите» онлайн - страница 8

„Май ще отскоча до там да поогледам“ — бе отговорил Латимър на агента, който после се зае старателно да го упътва в погрешната посока — по пътя, минаващ точно оттук. Наистина ли? Дали пък собствената му разсеяност не го насочи по погрешния път? Сега, като си спомняше, Латимър не беше съвсем уверен. Агентът му бе дал някакви напътствия, но бяха ли измамни? Разбираше, че в сегашната ситуация е склонен да гледа с подозрение на предшестващите обстоятелства. Ала не можеше и да се отрече, че трябва да е бил оказан някакъв психологически натиск, да е прибягнато до заблуда, за да го тласнат към тази къща. Не проста случайност го бе довела тук, в дома, който подмамваше и пленяваше творци. Поетеса, музикантка, писателка и философ… макар че, строго погледнато, философът май не се вписваше в общата картина. Все още не знаеше с какво се занимават Ъндърууд, Чарли и Джейн. Щом узнаеше, схемата можеше и да се разпадне.

В единия ъгъл на стаята имаше легло с нощно шкафче и лампа до него. В другия бяха подредени три удобни стола, а част от стената беше закрита от лавици с книги. До тях висеше картина. Едва след няколко минути вглеждане в нея Латимър я позна. Бе една от собствените му картини, нарисувана преди няколко години.

Той пристъпи по дебелия килим на пода и застана пред картината. Тя беше от ония, които особено му допадаха — всъщност доста неохотно се бе разделил с нея и не би я продал, ако не се нуждаеше отчаяно от пари.

Един човек седеше край задната врата на порутена къщурка. До него, там, където го бе изтървал, лежеше вестник, разгърнат на обявите с предложения за работа. От джобчето на безукорно чистата, но изтъркана работна риза стърчеше плик, сив плик, в какъвто се изпращат благотворителни чекове. Мазолестите ръце на човека лежаха неспокойно в скута, лактите бяха облегнати на бедрата, обвити в дрипави джинси. Не се беше бръснал от няколко дни и прошарените мустаци придаваха на лицето му мъртвешки сив оттенък. Отдавна неподстригваната коса бе чорлава като птиче гнездо, а хлътналите му очи под гъстите буйни вежди криеха чувство за безднадеждност. До ъгъла на къщата седеше мършава котка, на стената беше подпрян строшен велосипед. Човекът се взираше напред през задръстения с всевъзможни боклуци двор и погледът му отлиташе към полето — кафяво и мръсно сиво, напукано от суша и занемареност, а на хоризонта едва се мержелееха тънки и дебели фабрични комини, провлачили бледи валма от дим.